Бележки от втора ръка
Един ден ,събирайки хартия за вторични суровини покрай контейнерите за смет край зеленчуковия пазар, с което си подсигурявах ежедневната доза ракия, попаднах случайно на някакви дребни хартийки и също така случайно хвърлих поглед върху текста, изписан с равен и ситен почерк- вероятно много отдавна. Нямаше да му обърна внимание, но няколко израза ме впечатлиха с описанието на невероятния кутсузлук на своя автор и се зачетох. По надолу някакъв чешит се оплакваше, че най- накрая след многогодишни тотаджийски изтезания, спечелил шестица от тотото и когато потърсил фиша, оказало се , че жена му подарила стария му панталон на някакъв циганин, а с него заминал и печелившия фиш. Мамка му на такъв късмет !
Продължих нататък и историите, явно автобиографични, следваха в същия дух. Стори ми се ,че съм попаднал на нещо познато, но какво, в началото така и не можах да се сетя. По нататък още преди да прочета текста от целия лист, попаднах на друг такъв лист свит на фунийка и хвърлен на тротоара току до боклукчийския контейнер явно със същите истории от същия пишман автор.
Като се поогледах около контейнерите, открих и други такива хартийки свити на фунийки.
Изведнъж нещо ми просветна и се сетих за какво става въпрос. Бързо събрах хартийките, които мярнах наоколо и хукнах към пазара. Там на тротоара , току пред сергиите със зеленчуци, видях седнали на малки сандъчета като ваксаджии професор Калитков и доктор Сиджимков продаваха семки , притурвайки нещичко към жалките си пенсийки, великодушно предоставени им от майката Държава, а малко по- нататък една съсухрена бабичка- трябва да беше над сто години- също продаваше семки. Вниманието ми привлече преди всичко бабичката. Тя късаше от една тетрадка листове и свиваше от тях фунийки за семките. Щях да падна…
На извехтелите корици на тетрадката съвсем недвусмислено се мъдреше надписа:
“ ДНЕВНИК НА МАРКО ТОТЕВ”
Веднага включих алармата. Та това е самият Марко Тотев – великият кутсузлия!…
“Чакай, бабке, сакън- дай тук тетрадката!”
Не се пазарих много. Бабичката се оказа сговорчива женица. Дадох и каквото можах: няколко стари вестника да си къса за фунийки, няколко амбалажни листа, а също така се лиших от стотинките за изконната дажба ракия, но какво да се прави- жертвата си струваше.
Между другото разбрах, че бабичката била някаква роднина на въпросния Марко Тотев- вече дългогодишен покойник- за разлика от нея.
Прибрах тетрадката заедно с оцелелите хартийки ,след което още два часа обикалях по пазара и из махалата наоколо, но намерих още само три- четири . Кой знае още колко се беше затрило.
Професор Калитков и доктор Сиджимков се шашнаха като им показах на каква находка съм попаднал.
- Мамка му!- изръмжа отчаяно професор Калитков- дългогодишен завеждащ катедрата по литература към университета -цял живот съм ровил по таваните, за да намеря нещо такова. Ще зарежа накрая тия семки. От утре ставам боклукчия. Слушай!-продължи той в пристъп на внезапна симпатия- това тук вероятно възнамеряваш да го публикуваш.
- Най –вероятно да- отговорих- но трябва да проверим дали може да се сглоби нещо. Доста е разпокъсано.
- Във всички случаи ще може- ентусиазира се професорът- дай аз да го редактирам !
Брей, че хитрец…Показах му кукиш и си тръгнах.
Разбира се, имаше много загубени страници, но все пак след няколко месечни усилия успях да скърпя туй- онуй. Понеже известна част от дневника се беше затрила съдържанието тук –там изглежда разпокъсано, но все пак си струва да се покаже…
И друго , което бие на очи . Сглобявайки и редактирайки разпокъсания текст , за да получа нещо смислено ,останах с впечатлението , че информацията не съответствува напълно с това , което съм чувал за автентичната личност –биографичните данни се различават съществено, а може би става въпрос за някой друг Марко Тотев - кой знае …Малко ли са Марко Тотевците , обитаващи тази част от територията на Балканите. Дали се е получило нещо , трябва някой друг да се произнесе.
ДНЕВНИК НА МАРКО ТОТЕВ
…Въпреки, че явно съм присъствувал на рождението си, не помня кога и как се е случило. Чух – после -зли езици разправяха, че това е станало в петък на тринадесето число –зодия рак -и, че съм се появил заднишката, което много изтормозило горката ми майка и тя едва не умряла, но от тогава та и до днес все така я карам- заднишката. Чух също така, че по онова време минал от там цял табун с цигани и две циганки довтасали да искат пари ,за да развалят някаква магия , която тегнела над родата, но дядо ми ги прогонил с тоягата, а те го проклели и него , и семето му до девето коляно: “През пари да газиш, сиромах да си останеш, мляко и шекер да пордаваш- гладен и жаден да ходиш, бял ден да не видиш- бяло магаре сайбия да ти стане. Дано кочината да ти се събори! Дано да ти умре прасето! Дано да ти се вкисне виното!”… и т.н. и т.н. –все в същия дух.
Всичко това, разбира се, се сбъдна с най- невероятни подробности. Ами то нямаше и начин да не се сбъдне. От тогава , та и до днес де що е проклетия неизменно се сбъдва. Впоследствие към закона за всеобщата проклетия ,който някога бях формулирал и чието авторство се приписва на някой си Мърфи- американец – прибавих следния фрагмент: “Дори и да няма начин да се случи някоя проклетия, тя пак се случва”, но за това ще говоря по нататък. Прочее, с този Мърфи така и не можах да се срещна ,за да се уточним.
Както вече споменах, дядо ми от клетвите на циганките ли, от що ли , така и не прокопса. Няколко пъти успя да фалира и започва бизнес от нула, докато накрая окончателно удари катинар на дюкяна. После стана застрахователен агент към някаква фирма- фантом, работеше все с чужди пари ,едва не го вкараха в затвора за далавера, която други бяха извършили, стреляха му, подпалиха му плевника, освен това страдаше от диабет ,от хипертония и умря преди да се пенсионира.
Междувременно няколко пъти загадъчно му умираше прасето и му се вкисваше виното.
Баща ми тръгна по неговия път и бе споходен от същия кутсузлук, Преди да умре, се пропи.
Когато нямаше друга пиячка, пиеше от вкиснатото вино. Но нека не избързваме.
Що се касае до моето детство, няма много за разправяне. Помня, че баща ми ме млатеше здраво още от малък, за да стана човек- такава беше неговата житейска философия- ала все нещо се случваше, я котка ти мине път, я някоя фуста те замотае, я ти завидят за нещо си, така че човек не можах да стана. Вместо това станах адвокат, за което ще спомена пак после…
Нямам спомен и от кръщенето. Разбира се ,ревял съм със всичка сила, още повече, че попът бил пиян и ме обърнал с краката на горе- както споменах, при мен всичко върви на терсене- и за малко да ме удави като ме бълбукнал в съда със светена вода. В знак на протест съм му опикал расото. Вероятно ми е станало навик, но и много по-късно, когато съм ядосан, когато имам работа с поп , общинар или държавен чиновник все ми се препикава и ми се ще да му опикая расото.
Този навик в ранно детство не беше сериозно затруднение, защото майка ми ме издокарваше с рокличка- някаква стара дрешка на по-голямата ми сестра- без нищо от долу и аз си пикаех на воля когато поискам и където поискам. По този начин бях си белязал територията из цялата къща- всичко смърдеше на урина , а пружината на бабиното легло, където ме туряха понякога да спя ръждяса и се прокъса под моя задник. Това не е болка за умирачка , но когато човек си е роден кутсузлия, този кутсузлук се проявява още в най- ранно детство.
Един ден се бях заврял под това същото легло гонейки котката, защото много обичах да я дърпам за опашката, но котката, разбира се , успя да избяга, а в това време отвън се чуха стъпки и в стаята влезнаха мъж и жена. Познах ги веднага- това беше по-младата ми леля, която уж имаше задължението да ме гледа, а мъжът беше един местен селски ерген, когото от време на време виждах да обикаля край плетищата и да замерва с камъни кучетата , дето го лаеха. Помислих, че търсят мене и реших да си поиграя с тях на криеница , но явно те имаха съвсем други намерения. Чух само , че леля подхвърли:” Имаме късмет- малкият шебек го няма -вероятно кака го е взела със себе си”.То се знае, шебекът , който го няма бях аз.
После двамата се тръшнаха върху леглото и то заскърца застрашително. Разръфаната пружина започна да се къса по дължина и по ширина. Накрая ме притисна към пода и не можех нито да се измъкна ,нито изобщо да помръдна- ни напред , ни назад. Започна се някакво ужасно блъскане и охкане, сякаш ме газеше мечка, ама си траех , за да не ям после пердах , дето съм се заврял под леглото и съм обрал всички боклуци. Нямах представа какво правят- мислех, че си играят някаква игричка- нещо от рода на “ Ди, конче”, само дето не можех да видя кой е кончето и кой- ездача. Но и кончето и ездача цвилеха и пръхтяха, а аз от зор едва не напълних гащите . Само дето от време на време тихичко попръдвах. Добре, че тази кушия бързо приключи и те станаха от леглото. Било що било- щеше да мине и да си замине и никой нямаше да усети , но когато човек си е без късмет, все ще го споходи някоя непредвидима мерзост. Вероятно съм се понамръзнал под леглото, защото изведнъж ужасно ми се прииска да кихна. Така и не успях да устискам и кихнах доста гръмогласно. В стаята настана някаква паника и след миг се показа разрошената физиономия на леля и ме измъкна навън.
- Абе ти, какво правиш тук !
- Играех си с котката- и добавих с необходимата сериозност- но знам вие какво правехте. Играехте си на “ Ди конче”.
Леля ме стрелна заканително:
-Да мълчиш, чуваш ли ! На никого да не казваш!
И ми издърпа ухото. Но всяко зло ,за добро. След малко леля се върна, като изпрати онзи хаймана и ми донесе цяло пакетче бонбони “Кръц кръц” с уговорката да си мълча. Така и направих. Спазих мъжката дума.
Нещо повече- престарах се. Когато мама се завърна аз със подобаваща сериозност и заявих:
- Мамо, пък аз няма да ти кажа, че днес леля Пена и чичо Марин си играеха на “Ди конче”.
За мое учудване мама също ме стрелна кръвнишки с очи и просъска:
- Шшт. Да мълчиш! На никого да не казваш!
И ме зашлеви. Понесох шамара ,с тайната надежда, че може и тя да ми купи бонбони, но не би.
Бях напълно объркан. Тогава открих правилото ,че “не винаги, когато те бият е за добро”.
В нашата стара къща всичко беше от старо по- старо. Дядо ми я наследил от баща си, той пък- от своя баща. Всичко хъркаше и трещеше- врати, прозорци, черчевета, в старите мебели непрекъснато скърцаха дървояди. В старите долапи в стената баба ми нареждаше старите си парцали, вероятно останали още от старата и свекърва: дюшеци, черги, юргани- всичко беше извехтяло, пожълтяло, продрано, но никой дори не помисляше да се отърве от него и да го изхвърли на боклука. Тук всичко се трупаше с години, дори- с векове.
Що се отнася до моя милост, още щом смених рокличката с панталон- помня това велико време- веднага стана ясно, че ще износвам на по-големия ми брат старите гащи, той пък от своя страна износваше старите гащи на още по-големия. То се знае, че тези овехтели одежди бяха покрити с разноцветни кръпки най-вече на задника и на колената. Дори имах едни наследени шаячни панталони , чийто цвят някога може да е бил тъмно син с една червена и една зелена кръпка на задника. Но това не смущаваше никого. Тук повечето малчугани ходеха така , независимо дали родителите им са бедни или богати . Дори богатските изглеждаха понякога по- зле ,тъй като родителите им бяха невероятни пинтии. Много често можеш да срещнеш лятно време някое хлапе издокарано с дебел шаячен клин и босо, а зимно време се размотава с продрана риза.
Тази мода се лансираше и при по-възрастните. Общо взето циганията беше тотална.
И този факт се дължеше не само на трайната сиромашия по нашенско, но най вече и преди
всичко на пословичната стиснатост на нашите хора.
Те бяха такива големи скръндзи, че ядяха най- вече сух хляб и лук , а всичко останало
превръщаха в пари, които пък криеха в дюшеци , под стълбища , по тавани , по мазета, дори в буркани, които заравяха някъде из дворовете. Случваше се да умре някой старец и никой не знаеше къде са скрити парите му. Дърти пергиши – гладуват, ходят дрипави като цигани , къщите им аха- да рухнат , ако се почеше някой бивол о зида, а парите- заровени някъде в буркани известни само на тях. Умират и не казват дори на близките си. В такива случаи роднините се събират, грабват кирки и лопати и започват да копаят на посоки из двора, белким уцелят нещо. Ама ядец!
Тази пословична любов на нашенци към парите, вероятно има дълбоки корени в историята на нашия край .Мислил съм по този въпрос вече като възрастен мъж и дори веднъж попаднах на една любопитна подробност из историята на древния Рим. Оказва се , че император Веспасиан-
онзи, който обложил с данъци обществените тоалетни в Римската империя и сътворил крилатата фраза “Парите не миришат” , е роден не къде да е , а по нашенско. Това обяснява всичко.
Но да оставим негово величество императора да почива в мир и да се върнем при нашите хора.
Ще спомена набързо , че когато моят прадядо пукнал –бог да го прости- наследниците, както е прието, грабнали кирките и започнали да копаят из двора, търсейки заровеното “съкровище” на дъртия цинцарин. Те копаели предимно нощем- такова било поверието- да не би -сакън- парите да вземат да избягат и си светели с газениче. В тъмнината не забелязали, че наистина разкопали някакво гърненце , което останало малко в страни от трапа и се показвала само едната му половина. Сутринта , когато пак отишли по видело, гърненцето , разбира се, вече не било там, а се виждало само мястото където е било закопано- една малка вдлъбнатинка- съвсем близо до повърхността. И се започнала една разправия- не ти е работа. Кой го е взел, кога го е взел…Ти си го взел, той го е взел, онзи го е взел и т.н. Изпокарали се и се разделили с псувни.
На другата сутрин намерили гърнето- захвърлено в градината и веднага се юрнали към него , но
както би могло да се очаква , в него се мъдрело едно съвсем прясно лайно. Вдигнала се още по- голяма гюрултия : от кога е лайното , чиьо е лайното , твоьо ли е , негово ли е и пр?
Старите българи по онова време в своята блажена простота , още не били запознати с един от моите основни принципи, формулиращи закона за всеобщата проклетия: “Когато търсиш гърне със злато, вероятно ще попаднеш на гърне с лайна.”
Наскоро след това месният пастир зарязал стадото и се запилял някъде към областния град. По късно се разчу, че вдигнал там къща на три ката и станал общински съветник. Чак тогава нашите започнали да се чешат по вратовете и да изпадат в съмнение. Дядо- наивникът- дори ходел в града да търси справедливост: “От къде имаш парите?” “ Ами- пестях”… Яж си ушите!
