В моето младенчество се напикавах редовно нощно време и това много притесняваше и ядосваше майка ми. Отначало тя непрекъснато ме подменяше, но по-късно изглежда това и натегна , а може би беше много уморена, и ме оставяше така нощно време- опикан до уши и увит в чергите като компрес. Това щеше да е бял кахър , ако по-голямата ми сестра не беше се изхитрила и нощно време- особено през зимата- вместо да ходи вън по нужда тя намерила голяма леснотия- просто отмятала моите завивки и се изпикавала върху мен. Сутрин ме вдигаха целият мокър, смърдящ на урина и разтреперан от студ и майка ми- проклинайки и шамаросвайки ме по задника- ме набутваше в дървеното корито, за да ме изкъпe , а аз ревях с всичка сила като морска сирена, та чак разлайвах махленските кучета. Така щеше да продължи кой знае до кога, ако сестра ми не беше сгафила една вечер. Станала и полусънена по навик се изпикала в леглото ми, забравяйки, че същата вечер мен ме няма там. Бяха ме изпратили на село на гости на другата ми баба. На сутринта майка ми изобличила нахалницата и я понаплескала, но това едва ли е компенсирало боя, който бях изял заради нея.
После се оказа, че аз отдавна съм престанал да се изпускам нощно време.
Още тогава , в най- ранна младост ,благодарение на многобройните си патила ,успях да формулирам един основен принцип на битието:”За предпочитане е да пикаеш в чужди гащи, отколкото в собствените. Така или иначе боят ти е в кърпа вързан.”
И още едно важно заключение:” Не е съществено кой е пикал и кой- срал, потърпевшият във всички случаи съм аз”.
И понеже усетих как са ме изработили, една вечер си го върнах тъпкано. Изпиках се върху спящата ми сестра със съвършено чиста съвест. Но понеже това ми се стори недостатъчно, се и изаках.
Боят , който изядох на сутринта от баща ми не можеше да се сравни с нищо, но това изобщо не ме лиши от удоволствието от възтържествувалата справедливост.
-Защо, бе ,защо!-ревеше баща ми , налагайки ме по гол задник.
- Защото не можах повече- отговорих аз хлипайки.
Тази констатация се утвърждаваше ежедневно и аз започнах да свиквам дотолкова, че считах за невъзможен благоприятен изход в каквато и да било ситуация. Започнах да си създавам комплекси и да придобивам аутсайдерски реакции. Всички премеждия от най-банален характер като че ли се струпваха все на моята глава.
Един ден като скитах из махалата бос и сополив от съседната уличка изскочиха група малчугани на моята възраст и профучаха покрай мен със светлинна скорост. След тях подтичваше, псувайки дядо Йордан –драката и размахваше бастуна. Аз, като всяко любопитно хлапе, се спрях да гледам сеир. Но дядо Йордан дотърча при мен и ми опали набързо няколко бастуна по задника.
- Гиди ,калпазанино, ще ми крадеш от ябълките а!-виеше от гняв старикът и млатеше с бастуна.
- Чакай , бе дядо Йордане, не съм бил аз !..
- Не си бил я, не си бил. Аз много добре те видях баш на върха на “Карастоянката”.
Проклет старик. Като усетих , че няма да миряса, си плюх на петите , ама каква файда. После разбрах, че онези влезнали в градината на стареца да крадат ябълки, а аз отнесох боя.
Вечерта се оплаках в къщи на нашите, но баща ми вместо да ме защити , ми тресна един шамар във врата.
-Будала, защо си се оставил да те бият!
Ревнах от гняв и обида, но много по-късно –вече възрастен мъж- осъзнах, че е бил прав.
Значи, не е важно дали си виновен или невинен, важното е да не се оставяш да те хванат. Само, че както е казал народът : “бой и е……. не се връщат”. Много мъдра приказка . Проумях това , когато нищо не можеше да се промени. А и как да го промениш при такъв кутсузлук. Кутсузлукът се превръщаше в съдба. Няма мърдане.
Някой изял мармалада- кой е виновен- разбира се –аз. Ето ти боя.
Някой отмъкнал яйцата от полога- пак аз виновен – и пак- бой.
Някой си избърсал муцуната с пердето- все аз и все аз…
Разбрах отрано, че тази тенденция ще продължава цял живот. Писано било…
Спомените от най- ранното ми детство вървяха все в тази посока. Дори в случаите, когато нямаше начин как да не спечелиш, в края на краищата късметът се оказваше ялов . Помня един случай на бъдни вечер, когато се разпределяше баницата с късметите. Самата баница, която баба ми майстореше с голямо старание и любов, беше така направена , че нямаше начин да не уцелиш нещо. Разбира се всички се оказаха късметлии. На един се падна едно , на друг- друго,
на мен се падна стадото с овцете и аз много се зарадвах ,защото като всяко дете , обичах животните. Казах си: “разгеле, най после и на мен ми потръгна” и си легнах доволен.
Същата вечер вълците нападнаха стадото и го изтребиха до крак . Събуди ме в полунощ някаква гюрултия по двора , кучето лаеше и квичеше. Чух, че баща ми изскочи навън и след малко пушката изтрещя в тъмнината. Всички хукнахме среднощ към кошарата ,която беше на другия край на двора- аз шляпах бос по снега-,но овцете бяха изтърбушени до една, от вълците нямаше и следа, кучето се беше свряло някъде, а овенът , който единствен геройски се беше спасил от вълчите зъби, лежеше прострелян в снега и береше душа. Пияният ми баща в тъмното беше уцелил него. Заклаха го , да не се мъчи.
Прибрах се тихичко, завих се през глава и се наревах до насита. После съм заспал . Помня , че няколко пъти се пробуждах , хлипайки.
Но, както казват, всяко зло за добро. На сутринта по Коледа у нас настана велико стълпотворение. Цялата махала се беше събрала в нашия двор, всички деряха кожи и режеха мръвки, на няколко огъня се вареше курбан, кучетата влачеха черва и кокали, а циганките с бакърчета клечаха край стобора.
Най, голям късмет извади прасето. Отложиха екзекуцията му с цели две седмици.
На следващия ден баща ми тръгна с още двама пишман ловджии - въоръжени до зъби – да
трепят вълците. Върна се привечер , пиян като мотика, а на поясока му висяха убити две гарги.
След една седмица вълците натръшкаха овцете на единия от неговите приятели. Реакцията беше същата и резултатите- същите. Този път баща ми се върна с три гарги. Нещата се промениха в положителна посока едва, когато вълците обезкостиха една телица на кмета. Тогава организираха много голяма хайка и успяха да прогонят глутницата в съседната околия, а един вълк убиха и го проснаха пред кметството , за да се фотографират с него. За кодош на селото вълкът бе прострелян от най-калпавия ловец от дружинката- баща ми. Както винаги пиян, той бе стрелял по един заек, който изскочил от драките , но разбира се, след стрелбата заекът продължил да си бяга безпроблемно. В същото време се чуло вой и квичене и когато ловджиите отишли да видят да не е пострадало някое куче, на полянката зад драките намерили проснат в снега огромен вълк да бере душа. Бренекето го цапардосало баш зад плешката. По нататък по посока към близката горичка се губели следите на още четири вълка.
След тази случка баща ми бе въздигнат от нашите селяни на нивото на общонационален герой и почетен гражданин т.е. –селянин – на селото. Няколко вечери той не се прибра изобщо у дома и обикаляше с тайфата от къща в къща, където ядяха и пиеха до безсъзнание, а хората се чувствуваха едва ли не длъжни да ги хранят и поят. Накрая майка ми го откри в циганската махала- легнал и заспал в една циганска колиба, сред цял рояк цигани , циганки и безброй малки циганета.
Старите цигани на една страна се хранели с някаква мърша, младите –на друга страна правели секс, а дечурлигата -сополиви и мръсни – пълзели наоколо и вдигали врява.
Майка ми си го прибрала с помощта на по -големия ми брат и цяла седмица по- късно не можеше да го изчисти от въшките. Това, разбира се , изобщо не помрачи славата му на баш ловджия и гуляйджия. Славата му се носеше нашир и на длъж по цялата околия . Черпеха го наляво и на дясно , дори започнаха да го търсят от съседните села да участвува в хайки за вълци. Този триумф щеше да продължи кой знае до кога, ако един ден той , стреляйки по някакъв вълк- единак, не бе уцелил на кмета кучето.
Както вече споменах, серията от кутсузи започна още от най ранното- ми детство. Ако раздаваха ябълки , на мен неизменно се падаше червивата, от великденските яйца- запъртъка, от кокошката- трътката, както и най жилавата пръчка , ако трябваше да ям бой. Дори моят адаш- магарето Марко, с когото общо взето се погаждахме , накрая ми извъртя много мръснишки номер, та заради него , пак отнесох боя.
Между другото с него сме се родили в един и същи ден, поради което баща ми решил, че е най -удачно и двамата да ни кръстят Марко- т.е.- адаши сме си още по рождение , но не се знае кой на кого е кръстник.
Един летен ден посред обяд ,баща ми се върна от кръчмата здраво пиян, натовари адаша с две буренца вода, курдиса и мен върху самара и заръча да ги закарам на жетварите , които жънели на голямата нива и били ожаднели. След което удари на магарето една тояга по задницата и легна да спи , че бил уморен.
Отначало всичко вървеше нормално и имаше надежда да стигнем сполучливо до целта.
Адашът мързеливо пристъпяше с наведена глава и клепнали уши под палещото слънце, пръхтеше и разгонваше мухите , въртейки опашка наляво- надясно, като от време на време забърсваше и мен по муцуната, но общо взето напредвахме безпроблемно.
Проблемите възникнаха след появата на онази превзета магарица на Дъндъровите, която пасеше на другия край на поляната, ама не си пасеше мирно и тихо както му е редът , ами взе, че се разрева призивно и пискливо , сякаш искаше да каже :”виж ме каква съм хубавица.”
Марко наостри уши и отговори с възторжен рев, след което се понесе нататък с невероятен галоп. Буретата подскачаха върху гърба му- аха –всеки момент да се изтърколят, аз също подскачах върху самара, крещях и дърпах юздите, за да го спра, ама проклетникът изобщо не ми обърна внимание и връхлетя върху магарицата с пълна скорост и насочено оръжие.
След като се изправи на задни крака , аз се изтърколих на земята и буретата също се изтърколиха по склона – иди , че ги гони.
Върнах се в къщи ревешката- натъртен и охлузен, а на всичко отгоре онова пиянде- баща ми -отново ме напердаши , за това , че не съм успял да озаптя магарето. Съвсем в реда на нещата -адашът вече се бе завърнал преди мен и пръхтеше с клепнали уши под сайванта- кротък и хрисим, все едно , че нищо не се е случило. Процедурата се повтори: баща ми курдиса пак буретата на гърба му, метна и мен върху самара , заръчвайки ми да си отварям очите и го напъди нататък по улицата, след което легна да спи. Но този път аз се изхитрих: вързах на очите на магарето един парцал и го подкарах слепешката по пътя. Сега всичко мина благополучно. Дори когато се чуеше отнякъде призивен магарешки рев, Марко само вдигаше глава, озърташе се насам-натам, но след като не можеше да види нищо, продължаваше унило нататък, накъдето го карам. После си нямах друга работа , та взех и разказах на майка ми историята , но когато попитах защо Марко е скочил върху магарицата , тя ми завъртя един шамар /очевидно в нашите отношения без бой нищо не минаваше/ и ми обясни , че било срамно да се говорят такива неща, но понеже жетварите се разсмяха, тя смени тона и започна да ме залъгва , че Марко се изправил, за да се огледа от високо къде има по-хубава трева .
Приех обяснението с известни резерви. Тези резерви нараснаха още повече, когато наскоро след това засякох в храстите край реката чичо Милю качен върху леля Пена- правеше нещо. Чуваше се само пъшкане и грухтене .Да имат да вземат, но нямаше как да се предположи, че се е качил там ,за да види къде пашата е по добра. Този път си премълчах за находката, за да не отнеса пак боя , но вече си имах едно наум.
Когато орелът отнесе квачката ,пак аз пострадах. Чух крякане на кокошки и пищене на пилци и изскочих навън. Тъкмо навреме , за да видя голямата птица, сграбчила в ноктите си бедната кокошка и се издига нагоре. Веднага се развиках:
-Тате, бързо, орелът отнесе квачката!
Баща ми се появи на вратата сънен и гурелив ,и с пушка в ръце. После се прицели и стреля два пъти с двете цеви, но съвсем естествено , нищо не улучи. Все пак орелът пусна плячката си и отлетя. Но когато падна долу , кокошката беше така разкъсана от ноктите му, че веднага умря. Този път баща ми ме шамароса под мръснишкия предлог, че не съм му се обадил по-навреме. За първи път не се разревах от обида и не си премълчах ,както обикновено. В детската
ми душа кипна тиха злоба и просъсках гневно:
- Слушай , ако ти се скъсат чемберите на бъчвата и ти изтече виното, пак ли аз ще съм ти виновен...
Онзи ме изгледа учудено със зачервените си от алкохола очи, но нищо не каза.
Разбира се ,за проклетия, наскоро след това чемберите наистина се скъсаха и виното изтече до капка. За първи път не отнесох боя. Баща ми дълго време псува , крещя и трополя из мазето,
после дойде при мене и започна да ме гледа с някакво настойчиво и злобно любопитство. Но се
въздържа да посегне. Трябва да си призная , че съвсем искрено злорадствувах.
Още по-нелепа ситуация се създаде , когато бях обявен ,едва ли не, за зъл пророк.
Случаят беше повече от банален. Наблюдавайки как баща ми се придвижва на зиг- заг по дървеното мостче през реката ,завръщайки се от кръчмата, тупуркайки по прогнилите дъски, нещо се е запечатало във детската ми фантазия и една вечер сънувах, че дъските на мостчето се счупват и той пропада в реката. На сутринта разказах това на мама и съвсем компетентно
заръчах:
-Мамо, кажи на тате да смени прогнилите дъски на мостчето, защото ще се счупят и той ще падне.
То се знае, тя му предала нашия разговор, но той само изсумтял и не предприе нищо. За него освен пиячката всички останали неща са маловажни.
Бяхме вече забравили за случая, когато една зимна вечер той се завърна мокър ,премръзнал и кален до уши. Псувайки гръмогласно , обясни на майка ми ,че мостчето се счупило и той пльоснал в реката. “Добре- казва- че бях пиян- иначе щях да умра от студ”. После изведнъж, сетил се за нещо, той обяви на всеослушание:
-Хлапето! Хлапето е виновно. То предрече още завчера, че мостът ще се счупи. Мамка му!..
Не можех да повярвам на ушите си. Едва, едва очовечил се, да чуеш подобна дървотия от устата на родния си баща -макар и пиян- не е особено весело. Много по-късно ми се изясни , че той-
дървенякът -дори не ме е считал за свой син, а подозирал , че майка ми някъде кръшнала, което- право да си кажа –бих предпочел да е така, имайки предвид неговите достойнства.
Тогава за пръв път се намеси и дядо ми. Надигайки се полекичка от нара край печката , където бе курдисан вероятно за да мре, той изсумтя недоволно през гъстите си мустаци:
-Детето не може да е виновно. Какво ти е направило. Виновна е пияната ти кратуна.
-Виновно е !-настояваше баща ми- той е роден карък. Покрай него все на кутсуз ми върви…
Замислих се сериозно по въпроса. Кой знае, може и да беше прав.
Но междувременно престанах да споделям с тях каквото и да било. Дано ме остави на мира.
Но не би. Разбира се, отново се оказах виновен . Този път, че не споделям.
Мотивът бе: “Той знае ,ама не казва. Чака да си счупим главите , за да гледа сеир”…
Все повече ми се изясняваше , че в края на краищата всичко това си беше чисто пиянско бълнуване. Горката ми майка!
