Фрагменти от сневника на Марко Тотев 3

[rado]

Училището затвърди у мен убеждението ,че кутсузът няма да ме остави  цял живот. Още в първия ден на учението ми стана ясно, че ще имам проблеми както с науките, така и с даскалите.  И науките , и даскалите ми създаваха главоболия не само защото ми отнемаха голяма част от свободното време, през което можех да извърша нещо по- съществено- да играя футбол с кварталните хаймани, да отида за риба , да прескачам огради , да гоня врабците с прашка, но и  поради  затвърдилото от самото начало убеждение , че голяма част от  информацията , която ни наливат в главите си е  "пълна боза " и никога през живота за нищо няма да  послужи. Впоследствие установих  , че съм имал право.
Няма да описвам всичките си патила , както е направил "колегата " Бранислав Нушич  в знаменитата си  Автобиография , но ще спомена само от тук –от там по нещо , което мога да си припомня.
Учителката в началното училище  беше една съвсем млада какичка  и съвсем неопитна –  вероятно  току що дебютираше в даскалския занаят . Беше не само много млада , но и много хубава  и аз "като всеки нормален мъж" се влюбих от пръв поглед. Моите съученици- първолаци  веднага усетиха  нейната неопитност и побързаха да я вдигнат на балон. В класа бяхме повечето мъжкари – все беладжии – които нямаха особени амбиции  спрямо науките , но затова пък вдигаха страшна  врява , така че учителката  се хвана за главата  и съвсем се отчая.
Накрая чак ми дожаля за нея- реших да се пиша "кавалер" и се намесих решително в нейна полза.
Станах от чина и извиках ядосано:
-   Ей, пичове, я стига  ,бе ! Млъкнете най- после!  Не виждате ли какво готино гадже е нашата учителка . Ще я принудим да се махне от нас  и ще ни пратят някоя  "кобра" да ни побърка от зубрене.
Моята "авторитетна намеса " имаше резултат  Класът се поукроти , а учителката зяпна от изумление и внезапно прихна да се смее с цяло гърло. После дойде и  ме погали по  главата.
Щях да припадна от щастие.
В края на краищата  последствията  от тази изява бяха неизбежни при моя кутсузлук - след часовете ме извикаха в дирекцията , където се бе събрал целият учителски съвет – все  стари моми с малки изключения , които ме  посрещнаха с открита неприязън.
-   Ти, бе Марко, - втренчи  с необходимата сериозност диоптрите си  в мен  директорът  – кого си имал предвид  като си казал:  " Ще ни  пратят в класа някоя кобра"?
Разбира се мълчах , както са мълчали  мъчениците на науката пред средновековната инквизиция , но ги огледах  много внимателно : Всички бяха  кобри.
Не последва нищо особено . Пуснаха ме с уговорката , че това няма да се повтаря  . Боят , който изядох после в къщи беше в нормална доза.
Това се случи в първия ми учебен ден.
Обстоятелството , че се превърнах в любимец на учителката си имаше своите добри и лоши страни Добрите бяха, че тя се опитваше да не забелязва някои от моите магарии и ме лансираше пред останалите, а лошите , че трябва –все пак- да се старая да не я разочаровам. Това ме принуждаваше да залягам  над букварите повече , от колкото  бих желал  и скоро си спечелих прозвището на зубрач.
Дори ме сочеше за пример- оценките ми бяха все хубави.
Поради което , някои от моите съученици ме презираха  , но повечето ме тачеха  и дори ме наложиха като  водач , когато трябваше да се организира някоя момчешка щуротия , футболен мач , бой с говежди лайна между махалите  и други мероприятия от подобен характер.
Трябва да уточня , че младата учителка беше  не само  първата , но и " единствената  ми любов". След което не си спомням да съм имал подобни преживявания . Очевидно ",за да се влюби сериозно един мъж , трябва да бъде достатъчно млад и достатъчно глупав "- така накратко  впоследствие съм формулирал  този закон от кодекса с "Маркозакони". Разбира се , като обикновен първолак , аз притежавах   в изобилие  от горепосочените качества.
Когато учителката  ме хвалеше или погалваше по рошавата кратуна  , ставах луд от щастие , а когато ме мъмреше за нещо , имах вид на ритнато куче  и страдах ужасно  до следващата реабилитация.
Знаех , че тя получава от някъде писма , но това не ме притесняваше. Понякога я посещаваше и един млад мъж  с мотор и тогава беше много радостна – аз също се радвах заради нея. Но после по непонятни причини  ,както писмата , така и посещенията намаляха и съвсем спряха. Усетих, че става нещо лошо – нямах представа какво.
Един ден я издебнах  и видях , че седи сама  на една пейка в парка. Приближих се тихо и  изведнъж разбрах , че  плаче. Детската ми душа беше буквално разтърсена  и смазана . Не можах да се овладея – изтичах при нея и се разревах и аз  с всичка сила .  Без да зная защо...
После показах " характер и мъжество". Избърсах сълзите си и с" рицарска  доблест "произнесох:
-   Не плачи! Когато порасна , аз ще се оженя за тебе!..
Тя се усмихна през сълзи и ме прегърна . После много се смя , но смехът и беше тъжен.
След първата учебна година , преместиха нашата учителка на друго място.
На изпращането целият клас плачеше.
Не я видях повече.
След което дойде една "кобра" и набързо ни "разказа играта ".  Ами то нямаше начин да не се случи при този кутсузлук.  Разбира се , аз веднага  се оказах най- лошият .  Онези мушмороци , дето преди се правеха на големи юнаци, изведнъж млъкнаха и се спотаиха  и аз останах на топа на устата .
Кой е най- недисциплинирания ? – Аз.
Кой не ще да учи?- Аз.
Кой създава проблеми ?-Аз .
През ден  ме викаха в дирекцията да давам обяснения и понеже не можех  да им обясня нищо, давах само обещания да се поправя. Това можех , това давах...
Директорът  си нямаше друга работа и веднъж  взе , че   ми зададе един провокационен въпрос:
-   Защо , бе Марко ,защо  така? Как миналата година  можеше да бъдеш силен ученик, а сега?...
Отговорих искрено и честно като  мъж на мъж :
-   Ами онази учителка беше хубава и добра...
Това ме довърши окончателно. В дирекцията настана истинско стълпотворение .Кобрите настръхнаха и започнаха да съскат гневно. Очаквах всеки момент някоя от тях да впие "отровните си зъби"  в гушата ми  и да ме ликвидира. Едва успях да избягам .
Така я карах ден за ден. С голям зор успях да избутам втори клас ,но в трети ме оставиха да повтарям .
Кобрата се смени с друга – още по- лоша.
Реших да действувам сериозно , за да няма  издънки.  Събрах новите си съученици – нали бях по- голям с една година от тях – и се разпоредих  пред новобранците:  "Пичове, от сега нататък ще ме слушате! На тази няма да и разрешим да ни се качи на главите "!
След което  "заредихме " стола пред   катедрата  и даскалицата , която дотропа с високи токчета  в клас , още със сядането се разкекери  и навири кълките. Изпокапахме от смях.
Така ами. Трябва да се знае кой командва тук.
Вечерта , естествено, отнесох боя, но за моя изненада, този път боят беше  значително "по- милостив"-
някак почти  "гальовен ." Много по- късно  научих , че моят баща  някога преди години  си искал нещо от тази учителка  и тя не му дала .  Но какво ? Не  знам – може би боички за рисуване  или може би -мартенички... Така и не разбрах.
Що се отнася до науките , набързо наредих двойките  като броеница . Имаше в село един хитър старец  -дядо Филчо- голям чешит . Веднъж ме срещна на улицата –току що се връщах от училище и ми вика:
-   Марко, чух , че си имал бая двойки за срока . Аз ги купувам по двадесет стотинки парчето . И започна да се пазари с мен . Реших да изкяря – тъкмо работа за мене.
-   Добре де – казвам му – няма проблеми , ще ти ги продам всичките . За сега са само пет , но утре –в други ден ще има още.
Направихме сделката и дядо Филчо  ми даде един лев –току що си бил взел пенсията , а аз му дадох двойките си .  После му помогнах да съберем сеното от градината и да го натоварим на каручката .
Ама че смешен старец – чудех се какво ще ги прави тези двойки като ги купува...
Вечерта баща ми  като се върна от кръчмата , ме награби да ме бие , защото съм имал двойки , ама аз  веднага се възпротивих:
-   Чакай , бе тате, не ме бий !  Вече нямам нито една – продадох ги.
-   Какво? Как така ги продаде?
-   Ами така...- и му разправих каква "търговия " съм завъртял с  дядо Филчо – цял един  лев спечелих от тази търговия.
-   Каква търговия , какъв лев? – облещи се старият .
-   Ето го– продадох му двойките си за един лев .
И му показах банкнотата.
Баща ми ме  изгледа кръвнишки и грабна парите от ръцете ми . Е – това вече не бях очаквал  и ми докривя много.  Разревах се.
На другия ден  научих , че е пил ракия с моите пари  и  отишъл да се кара с дядо Филчо , че много малко ми е дал.  Искал още.
От тогава дядо Филчо спря да ми" купува двойките ".
И те ставаха все повече и все повече...
Ситуацията стана неудържима, но все пак бе спасена от майка ми , която занесе срещу  Великден  цяла кошница с яйца  и една печена мисирка на  "кобрата ", та белким се смили над грешната ми душа  и ми пише по някоя тройка.
Така избутах криво-ляво  началното училище  и се дотътрих до прогимназията . А там нещата ставаха още по- сложни. Едно , че учебните предмети се увеличаваха  значително  и друго  , че всеки даскал и даскалка си въобразяваха , че техните предмети са най –важните, поради което , ако не се  усвоят мотамо, учениците ще си останат невежи и човечеството едва ли не ще се затрие. С такива убеждения  си оставаха всички – като почнеш от математичката и свършиш  с даскалките по пеене и ръчен труд.
Голям майтап падаше особено в час по пеене , когато даскалката ни караше да пеем някакви патриотични песни , а ние ревяхме като  магарета – особено аз и още двама оставачи като мен , защото гласовете ни бяха започнали да мутират. Това много я ядосваше и тя ни млатеше с диригентската палка
по главите , а освен това  за компенсация ни караше да учим теория  на музиката и биографиите на всички класици – като почнеш от Бах  и Бетовен  и свършиш до Панчо Владигеров .
-   Кажи , бе Доньо ,заглавието на  поне едно музикално произведение от  Панчо Владигеров , за да ти пиша три-  настоява учителката .
Мъченикът  пред черната дъска се чеше,  клепи тъпо и се озърта  с надежда да дочуе някоя реплика от към чиновете .  Много трудна работа.
Аз правя усилие и изхриптявам от последния чин:
-   Рапсодия "Вардар"...
Лицето на мъченика просветва .
-   Распондия  баба Варта - произнася той убедително.
Резултатът е твърде печален . Даскалката залепи на Доню двойка ,а на мен единица.
След което му излезе прякор  -Доню Распондията. Така и си остана.
За да облекчим до известна степен тези инквизиции, ние мобилизирахме един циганин – местен инбицил- и срещу един – два лева по време на  часовете по музика  той се появяваше вън в градинката пред училището и надуваше някаква чалгия  с всичка сила , така че прозорците на класната стая започваха да звънят, а нашето революционно кукуригане  започваше да придобива някакъв странен ориенталски ритъм, напук на амбициозната даскалка, която беше убедена привърженичка на класиката.
Няколко пъти  ходеха да го гонят  от градинката , но  след малко той пак се завръщаше  и така си минаваше часът за наше най- голямо удоволствие. В края на краищата , щяхме някак си да преживеем остатъка от живота си и без теория на музиката , без ноти и петолиния , въпреки , че учителката не беше в състояние  да си обясни как е възможно това .
Е- възможно е.