Фрагменти от дневника на Марко Тотев 5

[rado]

...Ами историята?
-   Кажи, момче, кой римски император е запалил град Рим ?
-   Нерон – отговарям аз наперено , защото съм чувал това много пъти.
-   А защо го е запалил ?
Е това вече е нетърпимо. Кой може да знае какво е мислил онзи откачалник , когато е драснал кибрита? Освен това е известно , че градът е пламнал от много места. Явно не е бил сам. Мълча и се озъртам.
-   Защо го е запалил ?– повтаря настойчиво учителката .
-   Защото му било студено . Искал да се постопли- отговарям аз заядливо, вбесен от  безсмислието на подобен въпрос.
Пичовете прегракнаха от смях при този отговор. Учителката позеленя.
-   Не е вярно – подскача нервно тя-  направил го е , за да хвърли после обвинението върху християните.
Онемях от безумието на подобно твърдение. Вярно , че не бях чел урока , но това , което е изнесено  в учебниците ,  понякога бие всички рекорди по глупост.  Да запалиш цял милионен град , какъвто е бил Рим по онова време , за да обвиниш после двадесетина  фанатизирани люде , колкото са били по същото време вярващите в  Христос, си е чиста проба дървотия. Колкото и да е бил шантав този  Нерон, едва ли го е направил заради тях .Ако изобщо го е направил. Може дори и да не е знаел за съществуването им, което е най – вероятно.
Втори въпрос:
-   Кой е употребил израза : "Жребият е хвърлен", когато е решил да премине в настъпление?
Ето още един идиотски въпрос. Много важно кой го е употребил или на кого го приписват. Отговорих максимално вбесен , въпреки че случайно знаех автора на въпросната реплика:
-      Чичо Симо- караваната, когато играят на барбут в кафенето на бай Ито.
Отново веселба в час по история.
Тя не само ми натресе двойка , ами ме изгони от часа.
Подобни изяви имам  и с географията. Най- много ме ядосват подробностите . Тук имало някаква си рекичка.  Там имало гори , по-нататък планини с еди-какви си върхове , от другата страна – морета с някакви си морски  течения , айсберги и пр. Да не говорим за островите , континентите и държавите.
Учителят беше един стар пергиш- влюбен в своята дисциплина . Той нищо друго не знаеше и не признаваше. Не можеше да смени и изгорял бушон. Ако го попиташ –например – кой е  Шекспир, би отговорил приблизително по следния начин: " Един литератор от Англия ,защото Англия е страна с богата култура, а освен това там е силно развита тежката и леката промишленост, както и търговията."
-   Я, Марко, излез на дъската и разкажи урока за Англия- поглежда ме той строго през диоптрите си.
Излизам без желание и започвам да обяснявам урока по свойствен начин:
-   Англия е страна с богата култура , където се е родил Шекспир – автора на знаменитите творби: Хамлет, Крал Лир, Макбет, Ромео и Жулиета ...
-   Чакай , чакай!- прекъсва ме учителят- Не те питам за това. Говори ми за  Англия като географско понятие.
-   Англия е разположена на  Британските острови, а освен това там е измислен футбола , голфа, покера , бриджа...
-   Не , не това! Каква площ заема ?- ядосва се учителят.
-   Цялата площ- отговарям убедено аз –освен това там има много мъгла , а в мъглата никнат гъби.
Изумителна логика. Учителят ме поглежда втренчено и ми оформя двойката.
В часа по чужди езици  нямахме особени проблеми . Учителят по френски беше в предпенсионна възраст – доста оглушал  и каквито и глупости да му разправяш , той все кимаше одобрително , а накрая  пишеше тройки. Това беше любимата му оценка . Знаеш , не знаеш – тройка. Още си спомням откъслеци едно стихотворение  , което някога  рецитирахме:
                                   Жьо те чакам,
                                   тю те няма.
                                    Пуркоа , бе джанъм.
                                    Цял жур те чакам
                                    дан ла градскую  жарден,
                                    сюр ла счупената пейка.
                                    Мон кьор- тупур- лупур, тупур- лупур
                                    Кон ла мишка дан ла газена тенекия.
Чудесна любовна лирика. Когато му я  издекламирах  пред черната дъска , той отново кимна одобрително  и ми оформи тройката . Свестен  човек.
Добре бяхме и в час по физкултура. Имахме един даскал , който ни биеше като тъпани  по най- различни поводи, но това изобщо не ме притесняваше. Бях придобил известни навици и носех на бой.
Най- опасно беше , ако те набара да пушиш в тоалетните или , ако влезнеш с обувки във физкултурното игрище. Това игрище беше като светилище за ангели. Все едно , че там се извършва някакво свещенодействие. Можеше да се влиза само  с гуменки или бос. Случвало ми се е да си забравя през зимата гуменките  и съм тичал бос по замръзналата сгурия. Добре че табаните ми отдолу  бяха като изсъхнал говежди цървул  от дългогодишното скитане бос на село и много не ми пукаше , но за гражданчетата  това беше истинска инквизиция.
Странното  беше , че същият този чешит, който ни млатеше като боксови торби, в учителския съвет ни защитаваше с всички сили  при най- различни прегрешения  от намаляне на поведението , изключване от училище, дори ходатайствуваше за оценките  на някои ученици , най- вече , които бяха в училищните спортни отбори и думата му се чуваше. Бяха хванали момче и момиче от нашите  в много  "патова ситуация " и искаха да ги изключват , но той се застъпи за тях , вдигна скандали , ходи дори  в министерството и успя да ги спаси . Поради което , по някакви  странни причини , учениците го уважаваха – особено  - най- големите калпазани , които ядяха най -голям пердах, между които ,разбира се ,и аз.
Случваха се и конфузни ситуации.
Веднъж се появи  някаква делегация от инспектори по образованието и си позволиха да влезнат в игрището . Разбира се – с обувки. Нашият даскал изобщо не си направи труда да ги пита  какви са , що са , а направо скочи срещу тях  и ги изрита с шутове от игрището. Падна голям майтап , но последствията бяха неприятни.
На другия ден даскалът не дойде на работа , на по- следващия – също. Бяха го уволнили.
То се знае , назначиха някакъв мушморок на неговото място. Бивш военен. Не ни биеше , но по цял час ни караше да маршируваме : На ляво , на  дясно , кръгом  и да пеем  строеви песни. Мамка му на такъв късмет...
Тогава в главата ми се оформи следващия  "Маркототевски "принцип: "Боят не е толкова страшен , когато те бият от добро сърце ; по- лошо е  когато не те бият , но тихо и хуманно  ти "таковат мамата"".
Най- готин беше учителят по рисуване . Въпреки невероятните урунгели , които успявахме да сътворим  на рисувателните листове, той все се усмихваше и ни пишеше шестици. В тази област бях абсолютен фаворит. Останах с впечатлението , че колкото по- големи  цапаници пляскам по листа , учителят става  все по- доволен. Един ден ми рече:
-   Момче , ти май в скоро време ще надминеш Василий Кандински.
Тази реплика ме впечатли. Направих си труда и прескочих до художествената галерия , където открих няколко репродукции на   Кандински, както и други абстракционисти. Направо се шашнах . Учителят беше прав. Тогава ми се изясни защо пишеше само шестици.
Принципът , който формулирах впоследствие  гласеше следното: " Не е от  значение какво е лайното; от значение е чиьо е лайното." Много важен житейски принцип.

Така криво- ляво избутах гимназията с няколко поправителни изпита. Имах чувството , че учителите ми ги дадоха само и само да се отърват от мен- толкова им бях дошъл до гуша през тези няколко години . И те на мен.
Но когато веднага след това  ме прибраха в казармата , разбрах какво са имали предвид .Искали са час по- скоро да получа наказанието си –такова  каквото ми се полага – заради издевателствата над тяхното търпение. Гадна работа.
Но има един странен парадокс в цялата история. Докато в училището се опитват малко или много  да ти налеят  акъл в главата , в казармата – тъкмо обратно -  наливат ти гълфотии. И до сега се чудя  защо  е необходимо  да те карат в училище да поумняваш , след като и без друго в казармата ще оглупееш.  Щеш  не щеш . Няма мърдане.
За разлика  от училището , където ти казват: "разсъждавай", в казармата съществува едно основно правило: "не разсъждавай". Там не е необходимо да си умен ;наопаки- необходимо е да си глупав.
Докато  новобранците пристигат в казармата с различен интелектуален потенциал- бъдещи професори и бъдещи шофьори –много скоро този потенциал се изравнява -,разбира се , на най- ниско равнище- всички шофьори.
Остригват те , дават ти униформата  и ти заповядват :" Равнис !"  И ти се равняваш по последния . Такъв е редът.
Фелдфебелът , естествено , е някой полуграмотен  мамульовец , който веднага започва де си придава важност пред строя и с характерно казармено красноречие ти дава да разбереш кой командува парада. Няма начин да не разбереш.
"Старият кокал"-това са вече школувани в казармата младежи , абсолютно еднакви, преминали през целия стадий на обучение , след което  дори и да са имали нещо в главите , вече го нямат. Това е целта.
Тези младежи вече напълно приличат на началниците си - тоест- не приличат на нищо. Достигайки определен стадий на огълфяване , войникът може и да получи нашивка , може и две. Обикновено нашивки се дават на най- големите мекерета  и простяги , за да налагат простотията си над останалите. Казармата – това е една триумфираща простотия . Ако усетят, че някой има все още нещо останало в главата , започват да го мачкат от всякъде , докато се изравни с останалите , съобразно необходимостта от доминираща посредственост. Налага се понякога  да се правиш  на имбецил , за да те оставят на мира. Ако си достигнал до необходимия стадий на деградация, може да  те пуснат в гарнизонен отпуск.
-   Редник  Мисирков , бегом до хоризонта и обратно- реве фелдфебелът с ръце на хълбоците.
-   Слушам – отговаря  нещастникът и хуква към хоризонта.
-   Редник Тотев, бегом да  " полееш розите" !
-   Слушам – дера гърло аз  и грабвам кофата и маркуча .
Поливането на розите  на казармен жаргон означава  измиване на тоалетните. Съвсем  понятно , аз бях най-добрият "поливач на рози." Направо се издигнах.
Един  войник от моя набор- редник Хинов  се прочу по своеобразен начин. Заради някакво незначително провинение- скъсано копче или нещо подобно, го наказаха  да бяга  до един връх  в Родопите , а фелдфебелът засичаше време. Изумителното  беше , че войникът не само покри нормата , но се и прочу сред военните картографи . Това събитие по някакъв начин стана известно  в щабовете и върхът над малкия градец , където служех - една камениста чукара- беше преименуван  на топографските карти.. Стана  " Точка Хинов". Така моят  приятел  Хинов на шега , на майтап вписа името си во век и веков  в географията и военната топография на страната.
Както е известно , за "поливане на розите" най- често се използуват  услугите  на арестантите. И понеже бях най- квалифицираният  "поливач", от само себе си се разбира, че съм бил и най- редовният посетител на гарнизонния арест. За какви ли не щеш заслуги . От най -баналните : внасяне на  алкохол в казармата , неизпълнение на заповед и др.  до най- сериозните: бягство от казармата , заспиване на пост  и т.н.
Веднъж бях вкарал в караулното помещение една  известна мома от градчето, но за зла участ след малко довтаса проверка  от щаба на дивизията – някакви подполковници. Разбира се , реагирахме своевременно и скрихме момичето под едно легло , но хич не се сетихме , че тя- гъската- си  е оставила  обувките с високи токчета отвън на стълбището. Онези овни минаха без изобщо да забележат , но последният от тях – точно нашият пряк началник- един луд майор– ги мярна  и ги срита в тревата.
Проверката мина без засечки ; изобщо не се сетиха да надникнат под леглото– и си заминаха доволни.
Но на следващия ден  след дежурството , майорът  ни привика един по един- целия караул- в канцеларията  си и мълчаливо – без много обяснения- ни  изпраска по един шамар във врата и по един шут  в задника. Последен от редицата бях аз . За мен дозата беше двойна.
Интересно , че скоро след това  същият този тип ме награди  за някаква заслуга – непонятно каква –с три дена домашен отпуск. Много се чудех каква беше заслугата ми и накрая проумях , когато дебнейки по кьошетата на градчето , една вечер засякох  същата тази хубавица  да слиза от колата на майора.   Тоест- бяхме станали" баджанаци".
Принципът , който формулирах впоследствие гласеше следното:" Не е важно колко бой си изял; важно е да имаш шеф- баджанак".
Оказа се , че "баджанакът " наистина полага грижи за моето безметежно пребиваване в казармата. Отначало не можех да си обясня защо. От много батаци ме измъкна. Ако не беше той като нищо щяха да ме осъдят и вкарат в " дисципа" поне за половин година. Бях заспал на пост  и ме заловиха ;как няма да заспя като бях скапан от  умора от предишното  занятие. Дежурният офицер , който ме залови-  някакъв мушморок службогонец- веднага подаде рапорт и процедурата се задвижи  на бързи обороти.
Лежах в ареста и чаках да ме привикат при военния прокурор, когато в  килията влетя "баджанакът" и веднага ми опали един шамар във врата.
-   Мамка ти , копеле , слушай внимателно!
-   Слушам , шефе!
-   Значи, станало е така – припаднал си. Когато те питат отговаряш само това: "Вървял си по полосата , прилошало ти е  и си припаднал . Не помниш нищо. Ясно ли е?"
-   Тъй вярно.
Баджанакът  излезе  псувайки; след малко дойде военният лекар, набързо ме прегледа  и съчини някаква диагноза- нещо от рода на  " бацилус гълфурникум".
Веднага ме освободиха от ареста и ме преместиха в лазарета. Няколко дена спах като кърмаче  и гълтах аспирини . Събуждах се само за храна и  пак лягах. Накрая дойде баджанакът и ме изрита от леглото.
-   Мързеливо копеле, марш в отпуска три дена!
-   Слушам , шефе!
Оказа се , че онзи рапорт , дето го  бе направил "мушморокът" е хвърлен в кошчето , а аз съм болен от грип или нещо подобно.
Всичко щеше да е от хубаво – по- хубаво , ако не беше станал един гаф.  Чудех се защо баджанакът толкова държи за мен , а то си имало сериозни причини. Оказа се , че онази  мома –нашата- е бременна. Ами сега ?  Извика ме баджанакът в канцеларията и ме изгледа кръвнишки.
-   Мамка ти , пич – ти какво си направил?...
-   ?
Ококорих се  и изстинах. Какво ли пак съм направил?..
-   Онази  твоята хубавица  е бременна и сега ще трябва да се жениш за нея.
Направо се гипсирах. Защо пък" моята" хубавица, след като тя си беше обща хубавица. Също и негова. Но той , разбира се , беше женен  и сега се опитва да натопи мене. Проумях. Ситуацията ми се изясни максимално. Зинах и си останах така в зинало състояние.
-   Ясно ли ти е ?!- изрева баджанакът.
-   Тъй –вярно!...
-   Пускам те в отпуск пет дена . Отиваш , вземаш си булката , подписвате  и т.н. Изпълнявай!
-   Слушам!
Формулата  придоби следния вид: " Ако нямаш обяснение защо някой шеф ти прави добрини , провери отдолу – вероятно ще откриеш  два комплекта топки ."
Стоях като насран и се чудех какво да предприема. Само това ми липсва- булка и то бременна кой знае от кого. Нещо за секунда мръдна в мисловния ми куфар . Сетих се , че едно дебилче  - новобранец от някакво  Пазарджишко село – Чънгърлии ли беше  Ишикишлии  ли – няма значение – много харесваше въпросната мома  и непрекъснато се навърташе  около тяхната къща  по време на отпуск , но не знаеше какво да направи и все ме молеше аз да и говоря за неговите чувства. Караше ме да му ставам сватовник ,  от където , всъщност ,започна цялата история, но аз малко прекалих с това "сватосване ." Харно момче , но малко тъпичко.
Започнах да се чеша по врата и да мигам.
-   Какво клепеш , бе- още ли си тук – действувай !- кресна  баджанакът.
Но аз вече бях "укротил топката."
-   Ще трябва и кум , шефе- рекох -  дай ми редник  Шушулков.
-   Шушулков ли? Вземай го и заминавайте!
Изпълних заповедта моментално. Извиках новобранеца , оправихме  военните книжки  и отидохме при момичето.  Намерихме я лесно. Май Елена се казваше и ми напомняше за онази  Дуда на Елин Пелин.
Честно казано  , те си бяха  лика- прилика  и външно , и вътрешно. Защо да предизвикваме съдбата . Беше ми даден " карт- бланш" и аз  веднага се заех  със задачата . Направо  го " обясних в любов".
-   Слушай , Ленче – рекох -  това е Иванчо  от Чънгърлии. Много те обича момчето и иска да се ожени за тебе. Ти искаш ли го ?
-   Ъхъ...
Това беше съвсем достатъчно. Веднага заминахме за въпросното   Чънгърлии и още същата  вечер направихме годежа. Никога не бях се напивал така зверски като на този годеж.  За малко щяха да сгодят и мене  за някаква тамошна мома  , която дори не познавах , но в решителния момент съм паднал  мъртво пиян под масата . Това ме спасило.
След по- малко от месец  вдигнахме и сватбата. Кумът , разбира се , бях аз. Трябва да призная , че това се оказа най- здравото семейство на света. Започнах дори да му завиждам на този  Шушулков.- Няма нищо по-  желателно от една  добра и глупава жена в къщи.
Но най- изненадан от всички се оказа моят "баджанак" – майорът. Когато се върнах в казармата и той  самодоволно  започна да ми честити булка , аз направо се изхилих.
-   По- точно трябва да се  честити  на Шушулков.
-   Защо?
-   Ами той е младоженецът.
Баджанакът се облещи и ме загледа като втресен.
-   Мамка му!  - И след малко повтори- Мамка му , ами ти бе , баджо, какво си правил там а ? Пет дена отпуск ти дадох.
"Баджо". Той направо ме нарече "баджо". Лукаво копеле – искал е да ми натресе собствения си проблем, а  аз отначало мислех , че съм му симпатичен. Отговорих подобаващо:
-   Аз кумувах, баджо. Просто бях кум.
Той се разсмя. После ми прасна един шут в задника  и ме изхвърли от канцеларията.
След известно време се наложи да бъда и кръстник . Току що се бях уволнил . Момченцето , което  ми дадоха да държа в ръцете си направо ми бе "одрало кожата."
Формулата ,която се получи от  пребиваването ми в  казармата придоби следния вид:
                 "...Трай си и не се разгащвай!
                   На началник вяра не хващай!
                   На бял лист не се подписвай!
                   На кура си  не уйдисвай!"