Писменни Упраженения...

[ludnegar]

Най-накрая се събудих.Нощният кошмар свърши,но само за да започне друг.Обръщам се по корем,за да се скрия от слънцето,но не е достатъчно.Трябва да се скрия от света.Затова се завих през глава!Тогава сякаш ледена ръка скова гърдите ми,както всяка сутрин от едно известно време насам.Като с парче назъбено стъкло,болката проряза плътта ми...бавно проби кожата ми ; разкъсващото усещане продължи надолу и навътре.Разкъсва ме.Тече кръв.Разкъсва ме милиметър по милиметър,сантиметър по сантиметър...минута след минута.Сякаш цяла вечност.Кръвта се стича бавно по мен,гореща като вулканична лава...кипи...гори и ме изгаря, отвътре и отвън.Не издържам!!!Захапвам възглавницата и крещя.Никой не трябва да чуе...никой не трябва да знае.Впивам пръсти във дюшека,стъклото се врязва в плътта ми още по-дълбоко.Задавих се,кашлям - поемам дълбоко дъх и ставам.Оглеждам се и сякаш стрела прониза цялата ми същност.Всичко в тази стая ми напомня за теб,въздухът сякаш носи твоя образ.Кръвта ми покапва по шареният чаршаф,петната бавно се уголемяват...постепенно свикнах с парещото усещане по кожата си , но болката в гърдите ме убива.Бавно!Въздишам отново,и се оглеждам,сякаш за последно.Свалям отнякъде старата маска с голямата усмивка и си я слагам...отварям бавно калъфа с розовите очила...не ми отиват много,но вършат работа.Скачам в тийнейджърските дрешки и се поглеждам в огледалото...Изглеждам добре - както винаги когато сложа маската !Излизам навън и се сливам с тълпата...разговарям със тях и се усмихвам,даже се смея...смеем се заедно.Те никога няма да видят болката в очите ми,нито сълзите по лицето ми,нито раните в душата ми.Ти също няма да ги видиш...защото те са всичко което ми остана !!!