Изстинал зов, безпътно отекващ,
в смачкан лист с неизписани думи.
Замряло мълчание в косите простенва,
от неизвървени любови, от изгубени друми...
Нечакащо тръпна в безконечно желание.
Отминават ме спомени, хиляди мисли...
Заспивам в своето нелепо стенание,
отречена навеки, с изстинали жили...
В лунно сияние погребвам мечтите...
Смисъл да търся, едва ли успявам.
Бягам към хиляди, нетърсени мисли...
И отново към сянката си ръката протягам...
И вечно търсеща себе си губя,
уморена от грешни любови...
И отново от реален кошмар душата си будя,
пишейки на ново своята история...
И уморено прегърнала своята сянка,
като уплашено, малко дете,
прибирам се в самотната стая,
за кратък оглед на раняваното от себичност сърце!
