Крайречни плесени са станали сълзите,
изсъхнали отдавна,на забравен бряг....
Погубени,удавени във плач мечтите,
отдавна спрели са уж тъй нестихващия бяг...
Прелитат като духове в небето,
измръзнали от несплотеност,птиците на любовта....
Полека падат,губят се в морето
на жлъчна и капризна пустота...
Изпаднали във бездната на лудост,
нелесни мисли в тялото се бият,
една със друга-стигат до безумност...
А после пак от себе си се крия....
Нечувани до тоя ден нелепи викове
се сливат в няма песен за нещастност.
Най-кратките несподелени мигове,
отиват си завинаги...Защото тялото ми е опасност....
За тях,за всички тях!За мен самата,
защото аз съм грешно място за покой...
Аз вечен дом ще съм за самотата,
и всяко чувство все ми бяга...винаги в застой....
