Спри ме!
Моля те, вържи ръцете ми
и нека повече не пишат стихове!...
Нареждам редовете си:
като ножове,
пренасичащи контурите на моето сърце...
Старая се до милиметъра,
изрязвам бавно слабата му част,
но всъщност най-излишен беше вътрешният пласт...
И рязах, и го режа аз...
Смутен не гледай отстрани,
стъписан,
ужасен
от плачещия грим по моите очи...
Ти може би се питаш
дали са мои те, или съм тяхна,...
а аз ти се усмихвам...
Разбира се, че ме боли!
Боли ме, даже никак малко!!
И точно затова сърцето си ще насека -
да спрат,
да секнат всичките сълзи!
...и да остане само малък камък,
без обич,
болка,
слабости,
емоции,
мечти...
И нека повече не пишат стихове...
ръцете ми...
Ръцете ми, те моля, завържи,
защото те нареждат редовете ми
като ножове,
пренасичащи контурите на моето сърце
и няма да е вече същото,
ако не се опита някой да го спре...