Връхлитах в споделените ти с друга нощи
в леглото ви от рози-ураган убиващ...
а ти безмълвно гледаше ме...
А дали се питаш още,
дали ще ме простиш
какво във мен намираш....
Косите ми по раменете разпиляни
напомнят ти за непростимия ми грях...
За дните ни..
простено неразбрани...
и грешният ми,но нестихващ смях...
„Коя си ти?”
Това ли ме попита,
когато нощем лягах между двама ви?
Не съм човек,а съм усещане...
което не изпита...
във плен на твоите мечти...
измамени...
Коя съм аз?Какво е мойто право,
да съм разбойника във твоето море...
Да бъда кораб дето не минава,
закотвен в непростими чужди брегове...
Таква съм...
отдавана променена...
Затуй ли трябваше да ме смениш?
Такава ще остана-
непростена...
От мойте клетви нощем ще гориш...
