Снощи легнах,
прозореца оставих аз притворен...
надежда бавно се промъкна,
че ще се завърнеш ти за мен отворен...
Нощта се спуска-мъгла,страх и суета.
Теб те няма,студ се плъзга по гърба.
Мечето аз до себе си притискам,
сълзите мъча се да спра,
викът на сърцето с крясък заглушавам...
но заглушава ли се вика на умираща душа.
Гоних те,на колене те молих,
проклинах те,после обичах те
сълзи колко аз отроних
в спомените си целувам те.
Всичко това на филм минава,
чашата до мен стои.
Дръпвам бавно от поредната цигара,
споменът за теб във мен гори.
Всеки грешки прави,
но аз май прекалих.
Трових твоите нерви,
играх сама на своя тепих.
Театърът ми никой не харесва,
какъв театър-цял цирк.
Сълзите ми никой не спира,
как-та дяволът сълзи няма.
Ето зазорява се,слънцето изгрява.
Сърцето ми не спира да крещи,
душата ми сам сама изгаря,
спомена за тебе никой не успя да заличи.
Ще бъда твоя сянка,няма да ти преча,
от далече аз ще те следя.
Дори когато към мене ти обърнеш меча-
дори тогава няма да спра в любов да ти се кълна.
