Черна съм, бабичко...
Почерняла е душата ми.
Ти не ми бай,
и Господ не може да ме спаси.
Толкова теменужки
затрупваха тишината ми,
индигова красота,
но от нея как боля,не знаеш ти.
Толкова думи-маргарити,
се пръскаха от наниза,
на дългите изречения
по нощни доби и в неверен час,
че луната засрамена
изгуби си блясъка,
само те светеха,
но за други, не за нас.
И небето си прокълнах
след него да се влачи
с градоносни облаци,
с мълнии черни и киселинен дъжд.
Сега не знам дори
може ли ударено от мълния дърво
да плаче,
не искам и да знам,
чернотата има над душата ми
безгранична власт.
