Arwen // иринка
Разхура. Душата скърби. Малка тъга.
Обещание без завръщане.
Мисъл за прощаване. Боли. Колко сълзи.
Път назад - заличен... Последен поглед - обръщане...
…изричане на неизречени лъжи
във вените ни бавно вливат се презрение
кошмари от несбъднати мечти…
Напускане…ръка изгубена и унижение…
Скитник, блед и бял - наричаха го спомен.
Побелели устни, като стихийно затишие,
Усмивки бесни.... Малък помен...
Тишина заселила сред писъци на гробовно величие...
На него с тебе съм градила кули
О,Боже,колко жалка и боляща..
А ветровете твои са радздули
болката ми-крива и скимтяща….
И в оковите ръце заривах.
До кръв прехапвах устни...
В зловещ спектакъл себе си отркивах,
до полуда борех се да бъде всичко пусто...
Да опустее и душата скитница
да опустеят мрачните пътеки…
И нека още ме преследват бирници,
от мене няма що да взимат,нямам и утехи.
И ще бъда повече желателно-презряна.
По паважа ще мога да вървя...
Ще съм змия завързана на плажа...
Ще съм завръщането пусто, след като фениска ми изгоря...
Луната която милиони пъти се обърна
в леглото си от счупени звезди.
Лъч диамантен, и ръждясал, и посърнал
забит във молещи и плачещи очи...
И в сърцето ми остави малка рана,
като че в белега си ме застави,
да обичам, ала от живота си презряна,
да си тръгвам сред хорските прокази...
И невъзможно връщане ще си остана.
Да бъда силна и объркана е късно.
по-добре ще е да бъда преживяна.
Захвърлена,където ми е мястото-на мръсно.
Без сбогом. Без довиждане.
Очи затварям. Пътя ме избира, или аз го избирам...
Ще кажа само "ще ми липсвате..." на тръгване...
Блажени са тия дето не разбират...
