Ние сме сектата на хищниците.
Дъвчем Луната всяка нощ.
Понякога почти я изяждаме.
Тънка като косъм
тя проклина късмета си лош.
Ние сме силни и безмилостни.
Вечно гладни и с олигавени усти
гоним плячка,
търсим неродено бъдеще,
от утробата на времето
да го измъкнем и удушим.
Понякога, примряли от глад,
хапем и себе си.
Опива ни сладникавият вкус
на гореща кръв.
С нокти шедьоври
по стените на стенанието
рисуват женските ни.
Кървави нокти.
Очи, хвърлени за стръв,
търкалят се по ръба на светлото
и с дъх канелен мамят.
Спомен за дом и покой.
Имали ли сме го
и къде е оставено
онова, което носи в себе си
думичките-обичам, искам, мой?
Хищни сенки, озъбени предчувствия,
много мрак и глътка светлина,
изпита от кофата, извадена от кладенеца,
онзи кладенец, там на края на света.
Ние сме сектата на хищниците...
И ти, и ти си от нас, признай си го...
Сега!
