Хвани ми мълния със гола длан, небе.
Целувай тази тръпка на парцали.
И ако искам пак сърцето ми да спре
кажи ми, че това е болка стара,
че облаците нямат си сърца,
но пак се носят леки и красиви,
че като дъжд вали в душата ми тъга
и после много мокра си отива.
А тази бяла птица изгони,
изнервящо кръжаща в мисълта ми.
Не вярвам в лястовици бели.Е,почти.
Това илюзия е, за която се улавяш
във черен час, когато в теб крещи,
а уж била безмълвна тишината
и гледат те огромни две очи
на някаква тревога непозната.
Аз искам да съм пламъка на свещ,
на малкото прозорче на душата,
когато вън е зима и копнеж
бездомен броди- мръзнещ, стар приятел.
Прости ми, че съм толкова жена,
че всяка ласка в цвете се превръща
и думите ми носят светлина,
която търси спомен в празна, бедна къща.
Ще си отида някой ден, нали?
Това е само част от филма скучен.
Днес моля ярка мълния ми улови,
за да не вие в мене мракът, гладно куче.
