Виещ вятър в шепите ти, черна нощ,
като злобна кобра хапе светлината.
От отровата и губи свойта мощ,
залинява, чезне. Бездна е душата.
В тъмен кладенец пропада ден сломен,
дръзнал плахо да поиска глътка вяра.
Корабът на утрото, попаднал в плен,
се превръща във купчина трески стари.
Тръгват залезите да събират страх,
с който да наплашат неразумни хора,
минали през пълни с кал и блудкав прах
пътища, полувдървени от умора.
Празно е и на метал в нощта кънти,
там зад ъгъла очакващо стаено,
гладното предчувствие за грях.Не спи.
Допир зъл, от който става ти студено.
Късно е за прошка. Няма път назад.
От отломки сал строят си световете.
Ще отплуват. В джоба едноок пират
ще натика розата на ветровете.
