След пожарите остават пепелища,
сиво-черна пепел,с дъх на смърт.
Жестоко тление, не бащино огнище,
поглъща порива,
чернеещ в горка твърд.
Протегната тревичка оцеляла,
като ръчичка на дете,
дъх осланен,
умора,
отчаяние,
раздяла,
угаснали очи на паднал ден.
Горялото не е душа на феникс,
не ще възкръсне,
няма да цъфти.
Разнася шепи вятърът
строшени
илюзии за топло
и мълчи.
Навлизам в таен кът
на мъртво време.
Живялото ме дръпва,
студени.
По сенки хищни
светлината дреме,
отварят изгреви
червени, зли очи.
Дали ще мога
от крило на птица
огнище да си стъкна,
да спася
премръзнали надежди-улулици,
вещаещи ми края на света?
На моя свят,
цъфтял невинно вчера,
а бавно се стопяващ
в миг от лед...
Къде разковничето чудно
да намеря,
което жива е вода,
не спомен блед?!
Горят душите на химерите ми грешни
и нежност, ласка - намаляващи луни
към новолуние се спускат.
Полет?... Смешно...
Горяла пепел май не може да лети...