Призрачно-тленнo [vOsYcHnA_pRiNcEsA & XpacTa_lavista]
Кокалести клони издигнал в небесата,
подпрял натежалите облаци – черни...
Той – дървото... проклинащи са словата,
а мислите в главата му са скверни.
Звън паяжинен, лъчи избистрени...
Минзухарени свещи, грижливо запалени...
Прехвръква сирената, погалва въздуха мислено...
Чучулиги трептят на крилете й алени...
И лист се отронва кънтящо беззвучно.
Пада на пода – низ от черни светулки.
Небето помръква... мълнии няма – скучно.
Жертвени душите – те са дяволски булки.
Потропа и Нот, търпеливо бързаше
да целуне детелините по челото...
А меката длан всяка рана превръзваше...
Благодарност раздаваха шарките...на кимоното.
Каменни жици стърчаха от земята – калната.
Причудливи пеперуди пореха вятъра с криле.
И беззвучно шептеше онази песен – жалната,
пропита до болка с писъка сакрален на дете.
Играта радостна извеза прозрачна бродерия,
разстилайки я топло на юргана,приветливо.
Кипящите нежности в празнична феерия,
се смееха на воля и все по- силно, отчетливо.
А навън... гръмотевици небето осветиха.
Великодушно - безжалостният вятърът задуха.
И онез черните, тежките облаци – звездите скриха.
Приказно видение от природно-стихийна разруха.
Бясната зора пееше празнично с ключ на врата...
(А друидите и самодивите отправиха поклон)
Разтвори се светлото, изчисти света
със екота на сол-мажорен полутон.
