Дишам с хрипливи въздишки,
побиват ме тръпки от студ
под риза от невидими нишки,
усмиряваща поредния луд.
Чупя си ноктите по стените,
от безразличие и цимент,
дълбая чертички за дните,
от които съм тук пациент.
Болезнено ме стягат окови
от предателства и лъжи
и поемам десетки отрови,
а казват лекарства били.
И във кръг обикалям сега
с окован от безсилие дух,
продирам до кръв стъпала...
и сляп съм, и ням съм и глух.
Времето тук се размива -
няма реалност, няма и сън,
защото болката не заспива -
отчаяно искам навън!