Беше...Беше...Беше...
Всяка буква
като костилка ще изплюя,
някъде в бездната
между рая и ада,
дето толкова се мъчих
някак си да те открия.
И на кой му пука за червените рози?
Те нажежават кръвта ми
и не мога да дишам.
Предпочитам кално-облачната
житейска проза.
И ...моля те, недей да ми пишеш.
Защото няма да ме намериш с писмо
нито в рая, ни в ада,
а още по-малко някъде по средата.
Изпуснеш ли си страстите,
така ти се пада.
Стават чувствата ти
на шопска салата...
Ами остава само
по една гроздова да налееш.
И няма да ти говоря за онова помежду ни.
Хайде, момче, може и да се засмееш.
Всъщност, има ли нужда от повече думи?!