За грешките,които не простих
когато бях от гордост примирена
и чашите любов,които не изпих,
защото си отидох заслепена
За спомените, които тайно скрих,
когато силно ме от тях болеше
и за туй, че много аз те нараних,
но тази болка и във мен валеше...
За тези мигове в душата ми е тежко,
сърцето ми се свива на кълбо.
Не зная тъжно ли е или е човешко,
но цяло си го искам,то ми е едно.
Но може ли едно сърце...разбито
да се залепи и пак да бъде цяло,
макар, дори едва да бие... свито
то своите парченца пак на теб е дало.
И би ти дало цялата надежда,
която мъдреци събират с векове,
която го към утрото повежда,
към утрото на твоето сърце.
И то е свежо, като капка росна,
паднала от небосвода бистър, син.
А ръцете, молят се да те докоснат...
Теб, единствен мой... неповторим.
Да те прегърна ,като запоследно,
да те целуна както никога преди
Дори да зная,че е глупаво или нередно,
че после ще се давя в капки на сълзи
И от тях... море ще събера.
И ще пия, щом за теб съм жадна.
В него мъката ще потопя,
ще я удавя!И ще бъда безпощадна.
