На коленете чака тежката ми младост…
Да я залюлея и прегърна…
Нежността е огорчена от провали…
Не дава път, та щастие да зърна…
Като сак тежи ми и огъва кръста
на отминаващите детски дни...
Напира, бърза... много е чевръста...
Не чува писъка ми жален... Спри!
А, щом извърна се… пътечка няма…
Само диря и не ме пропуска…
По нея с крачки да се оправдая…
Или хвана, свърша… Ставам злъчна…
Текат секундите безспирно, тичат
и времето отнема детството ми свидно.
Любимите играчки, на чужди ми приличат,
от прашните кашони гледат ме обидно!
После и любови… Първа, втора, трета…
Кой ме е запомнил, с кого не съм била…
...още чака тихо, гледа ме безропотно…
И казва, ще си тръгне, от мойте колена…
Докато посрещах я, тя вече си отива...
Несетила, неспомнила своя трепет пръв.
Захаросана понякога, друг път бодлива...
Хванала се бях на майсторската и стръв.
Тъй, както рибка златна, забързана е в други…
Желания, изисквания, също аз така…
Оплетох се във младости, но мои не, а чужди…
И времето си тръгва... изтлява пепелта…
А на мястото и се загнездва старост,
със болежки, сълзи и самота.
И остава сал една едничка радост:
децата на моите деца...
