Когато спре да тежи

[Gentiana]

Имаш ли любов,
за да я дадеш, вещице?!
Търкалят се орехите костеливи
на твоите дни и нощи.
Писък в бездната.
Птица, забравила пътя за връщане,
кръжи над море от стенания.Пощи
косите си сплъстени занемарена тъга.
Облечени в розово танцуват нетърпения.
Всеки път се предаваш сама,
после отравяш душите на крехки знамения
и те лъжат с илюзията за чисто небе,
в което да заспи светлината
след прошепнато-искам те,
подари ми се,ела, мое сърце...
Колко проклета може да бъде тишината?!
Зелени са очите ти, когато плачеш в зори.
Дай да те погледам, преди да се съмне.
Едва ли ще мога да накарам да заспи
онази болка, която като гръмотевица ще гръмне...
ще разкъса очните ябълки на нощта
и тя сляпа живота си ще проси
по кръстопътища кални,
по друми, почернели от страх...
Колко може болка такава да се носи?