Отразени в огледалото са твоите очи
и жадно капки от душата ми изпиват,
обръщам се, а тишината пак мълчи,
и с мрака нежните черти се сливат...
А косите ти увиват се около мен
и някак тежко, силно ме пристягат.
Стоя във мрака на започващия ден...
Тъмните краски, най-много ми прилягат!
А бяха други времена, когато
по телата бавно слънцето пълзеше
и с лъчи от разтопено злато
път за устните по кожата градеше.
И тогава светла, като нимфа бях.
Запълваше света ми със наслада...
Имах обичта ти и във висини летях,
а сега съм земна, тъмна, безпощадна.
Но и теб Съдбата не пожали,
остана сам сред многото жени
и никоя с ръцете ми не те погали,
а „Сбогом” не прошепна им дори.
Днес със теб сме двамата самотни
Робуваме на спомен минал, съкровен.
Души останахме си ний сиротни...
Аз погубена, а ти – сломен!
