/{dulgokoska} & Jane/
В черната нощ на безвремие,
на ръба на отровна скала,
аз застанах с очи срещу тебе
усмихнах се, целунах те и спрях.
Опарена, душата ти избяга
сякаш в мене дявола видя.
Не ме замервай пак от разстояния…
Счупени са върховете ти. Едва…
Достигаш ме със пръстите си.Скачам!
В очите ти, където не вали…
Господи, от празно си прашасал…
В краката ти прегръдка ли кърви?!
Не бягам във затворени клепачи…
Протягам се, убождам се… на страх…
Защото ме обичаш. И ти знача
прекалено много, за да бъда прах
от руините на допрените ни длани.
От гроба на строшената ни близост.
Затова сега ми казваш да остана,
където съм... И друго да не искам.
И аз не искам! Стигаш ми такъв.
Под зимното небе да си ме гушнал…
Дъхът ти се е спрял във моя дъх…
А погледите сляпо са се блъснали…
И само ти /и аз/ над пропастта…
От лудите ни, хапещи несигурности…
Чувствам, че изкачвам падина…
А в края й душата ме е стиснала…
На капки въздух даваш ми с целувки…
И всичко /всичко!/ е неважно…
Освен едната сладост - че те чувствам,
каквото и да сме! И си останал...
