vOsYcHnA_pRiNcEsA & vanilla_g
Тънкостенни чаши на полицата стоят.
Напомнят за празник, нявга отминал,
но не могат да говорят и тихо мълчат,
като живеца в нас - отдавна погинал...
Напукани са стените им от тишината застинала,
забравени на полицата сред многото прах...
пръсти невидими в наздравица нявга отминала-
за сълзите фалшиви са спомен... и за фалшивия смях...
А вратите са срутени, от нас са разбити.
Домовете ни някак, вече са празни...
Като очите ни плакали със сълзи неприкрити
и днес с теб сме си някак чужди, омразни.
И някак различно движат се устните-
думите мътни различно звучат...
ръцете докосват се, заскрежени по пръстите-
безсилни леда в гърдите да разтопят...
А краката ми, сякаш с бетон са зазидани,
не чувствам кожата вече пожар...
Високо строени са и крепко иззидани
на сърцето стените – образуват олтар!
Но този олтар не е за смирени молитви,
не е за думи, за молби и за взор...
той отдавна потънал е в неказани клетви,
на вятърни мисли е станал затвор...
В тишината заслушах се глухо
и сякаш дочух, че изскърца в полутон.
Почухак на сърцео си – оказа се кухо,
а в руините му нейде намерих подслон.
