не е ... и опит за такова дори не е

[burning_acid]

Обичам историите в песните на Bright Eyes и запомнящия се, сякаш неуверен глас на Conor Oberst. Любовта му по Лора и непоносимостта му към посредственото и стереотипите. Въобще – обичам музиката от дън душа и понякога, когато не ми достигат думи, изпращам послание с някоя песен.

На теб обаче няма как да ти изпратя такова послание, ти знаеш защо. Думите няма да достигнат до теб, а и не те познавам достатъчно добре че да знам как и каква музика успява да те докосне. Освен Norah Jones, за нея знам.

Интересно е че при нас всичко е изтъкано от въпроси, а отговори или рядко намираме, или никой не намира смисъла да ги дава. Твоят въпрос "защо" и моят - "къде сгрешихме"... А трябва ли да има виновен, когато двама души просто са несъвместими? "Светът е пълен с хора", нали така ти беше казал твой приятел? И е прав, знаеш, нали?

Хората обаче имаме такава необходимост да се чувстваме жертви, нещо да не е наред и все да има пречки, че да може после да "оценим щастието по-добре", без да си даваме сметка че докато дойде това време, и той животът взел че свършил.

Но сигурно ще да е от модерния ни, хубав век. Нали трябва да сме модерни – защо тогава да не сме болни от депресия, от всякакъв вид фобии и маниакални състояния, а ако сме съвсем ексцентрични – най-добре една шизофрения, подсолена с раздвоение на личността и биполярно афективно разстройство например.

Имаше неща, които не ти казах. Като например погледа ти, в който така и нищо не видях, освен разочарование от света /и от мен/. И малко тъгa ... Мълчанието помежду ни рядко беше приятно - такова, на каквото се наслаждавам и обичам. При срещи бързах да се сетя и разкажа всичко /интересно или не/, което ми се е случило през последните месеци, да не би да остане и минута на неловко мълчание, която после продължава цяла вечност.

И какво? След такива опити на две несъвместими природи какво си доказахме, което вече не е било доказано? Че не се получава? Че оставаме с неприятен привкус в устата и свит на топка стомах? А после спираме да общуваме, защото уж няма вече какво да си кажем, а иначе редим стих след стих та дано другият успее да вникне в душата ни...

Да продължиш напред би било най-лесното нещо, а опитай се да допуснеш - и най-хубавото. Не е нужно да забравяш, дори не е необходимо да прощаваш, макар че помага ... Просто да не спираш да живееш заради спомени, които дори не са толкова хубави. Да не се хващаш за всяка моя дума, жест, мимика ... Да погледнеш поне за малко между редовете когато съм се разтворила като книга и да спреш с този мрак ... Моля те! да спреш с този мрак, защото има толкова неща, толкова цветове на дъгата и отблясъци на слънцето, и хора, да, хора - весели и непринудени, искрени и смели, и уплашени /но не страхливи/, и мъдри, и ...

За да избегнеш неудовлетвореността.
За да нямаш нито един момент, за който да съжаляваш;
нито един пропуснат шанс; нито едно незавършено начинание.
За да не можеш да се спреш даже тогава, когато ти се иска.
За да пребориш защитните реакции;
за да случваш нещата, не те да се случват на теб;
За да живееш жив?!?