Заби си отровните думи
във мен все едно, че си жар.
И лудата в мене пак тръгна
към теб все едно, че си цар.
И вярвах напук на небето,
на утрото (тровено с страх).
Останах без кръв във лицето
от студ и от болка... От гняв.
Отидох си... Проклех се и заминах.
И никога не щях да съм те срещала!
От тогава непрекъснато те виждам
във хиляди очи, лица насреща ми
и проклинам всичките ти думи!
Отровните, забитите, желаните...
Поиска ме... Почувствах те... Поисках те!
Но с тебе пак несбъднати останахме...
И гордата във мене ще те мрази
до края на живота ми, до смърт!
Напук на нея (и на всичко) аз съм тази,
която ще забрави този път...
/Последно! Втори и последен!
Следващият или /запомни го!/ никога!
Мисли си... колко беше леден
твоят сън, след който си отидох.../