По паважа- дългите сенки на дъжда

[Gentiana]

И смъртта ще ме подмине,
като жена, забулена във черно,
когато дълги дъждове валят
и тропат по прозорците
с изфинените си, студени пръсти.
Намирам само жълти рози
по праговете на желания...,
но чужди.
И червейчета на съмнение
в полуразтворените пъпки
вехнат и гризат.
Прозявка. Сладостно протягане.
Но дланите ми няма да докоснат
крило на птица в онзи мъртъв час,
когато пак смъртта ме подминава,
като жена забулена във черно.