След дългото чакане

Started by dodic, January 20, 2008, 20:37:08 PM

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

dodic

   Небето е надвиснало от облаци,
   лястовици се опитват да го задържат,
   крила опират... плахи писъци,
   във сивия му дъх кънтят.

   Въздухът изпълнен е със задуха,
   тежко е, едва се диша,
   размазва жегата посоката,
   пътят в житото се вписва.

   Тишината е ужасно тежка,
   мълчаливо нещо предвещава,
   земя изстенва от болежката,
   на дълго, безпощадно засушаване.

   А хоризонтът пребледнял е от очакване,
   пред него облаците черно контрастират,
   изсвирва вятър, небеса разтварят се,
   устремени капките вибрират.

   Свистят във водната си сила,
   стрели разсичащи простора,
   впиват се в земя пресъхнала,
   потъват в жадните й пори.

   А тя изсъсква в облекчение,
   размеква твърдата си кожа,
   дочакала е своето спасение,
   изпратено от небесата Божии!
   Заваля....





Понякога, от себе си се скривам

tonnny_bg

Невероятна картина си нарисувал с думи . [inloveee] [bravisimo]
Понякога поставяш стени около себе си, не за да отблъснеш хората, а за да видиш на кого му пука достатъчно, за да ги разбие!

Gentiana

Съгласна съм с Тони, Дидо. :)
Красива е картината ти от думи  [cvetee]
,
будто руки твои – это стены,
За которыми мне никогда ничего не грозит.
 Я оттаю тогда, и тревога уйдет постепенно,
 Как от нас уезжают ненужные больше такси.