Пропадат пирамидите на Слънцето
и светлината гърчи се във странен бавен танц.
Парче от слънчев камък в тишината ми.
Две слепи крачки връщане назад.
Горчиви думи, раждащи се в тъмното.
Обръщам се, зад мен е пустота
и шепотът не е, не ще да бъде
онази, уж отворена врата.
Цветя не са жестоки песъчинки
от този мой, рушащ се малък свят.
Изтичат и затрупват .Кашлям, падам.
Лицето си все мия. Мръсно. Глад...
Нахапани фрагменти , мозайки от копнеж.
Оставена надежда-кинжал от остър мрак.
Нарязано е всичко- кърви, не спира .Здрач.
И искам да ме няма. Отново.Пак .И пак.
