Счупване!... /hide`and`seek и {dulgokoska}/

[{dulgokoska}]

Ако се счупя (че нощем съм крехка),
парченцата кой ще събира? –
Луната ме прави и тежка, и лека,
във длани едвам се побирам...

Тишината е крива и звънка. По чудо...
Все още съм цяла в мъглите и'...
А как светла нощта ми се струваше...
Отдавна живея, не мигвайки...

Отдавна вися между нощите,
като прилеп наказан със зрение,
за да види, че тъмното – тъмно е ,
а денят – забранен му е...

Отдавна светулка в гръдта на стъкло съм...
И малката свещ е угаснала...
Каквото било – било е! И толкова...
Безсъници пазят крилата ми...

И отдавна ме няма в разкоша на утрото,
то ме стапя , нощта ме налива:
колкото истинска, толкова измислена,
колкото тъмно е – толкова съм жива!

Като черната чума, коя на вратата...
С ласка и с обич почуква...
А отвътре пищят страхове /тишината/...
И съм крехка... А ако се счупя?!...

[EvIcHkA]

Невероятно е!   :flowers: [gu6]

[mariana_fairy]

Много е хубаво :)

[Jane]

...А понякога преди си мислех
"Искам да съм камък. Несчупим."
И станах камък. Нерушима съм, наистина,
но моя свят е днес безбожно сив...
И всяко стъкълце ми е свещено -
като икона - крехко и уютно.
Ако бях прозрачно, леко и ранено
щях поне да мога да се счупя...

ПП: Поздрави за хубавото стихотворение!