Най-нежните ще повяхнат в зори.
Толкова пробойни в шепота на вятъра.
Шеметно, все по-бързо,
все по-бързо се върти
пустота
на уморените в амфитеатъра.
Спъвам се,
тъмно е,
но няма да се върна.
До кръв охлузена,
до сълзи решена на бой.
Всеки път, когато глава обърна
нещо ли,
някой ли
крещи ми -стой!
И дъждът не е ласкав и топъл.
Дере бузите ми с жестоки ръце.
В окъсана риза прехапва своя вопъл
и продължава гневно да бие
гордото ми сърце.
Пътищата назад са винаги кални.
Нещо забравих.
Някой дойде...
Мокър пясък във пясъчен часовник
може ли времето пропиляно да отчете?
