По земята мечтите си разсипах
и пътечка оформих си от тях...
По нея плахо тъгнах и опитах,
от радости, сълзи, надежда, смях.
Със времето увереност натрупах,
все по-бързо крачих за напред.
Всичките успехи и провали струпах
И от тях изваях свой портрет.
А хората които путьом срещах -
в сърцето си ги някак съхраних...
И щом ми беше мъчно аз се сещах
за тях... И света ми ставаше щастлив!
Така минаваха години многобройни,
а моята пътечка сякаш няма край.
Редяха се в неспир поредните завои,
Ден и Нощ се сменяха безкрай...
Победи, върхове – познавах доста,
но сякаш най-високият от тях
е онзи, който най-ми коства...
Да тръгна по пътечката - посмях...
