Огледай се... навън е пролет...
усмивките се раждат със цветята...
порадвай се на днешния ни полет...
за ,,вчера,, остави тъгата...
Огледах се във бистрите води
на пролетния ручей хладен,
видях и себе си, и теб дори...
и с миговете наши утолих си жаждата...
По-жаден съм след всяка своя глътка...
и думите са сякаш наркотик...
отдавна търсих тази тръпка...
намерих я... във твоя стих...
Намерих я във твоите думи,
във чакане на следващия "полет",
не знам какво се случва по между ни,
но вече всеки ден в душата ми е пролет...
А всяка нощ за мен е рана,
кървяща от студеното мълчание...
поисках от Луната да сме двама...
Звездите да изписват нашето мечтание...
Поискал си безумно много,
съдбата ни със теб е отредила
във думи да сме само, без да можем
да се докоснем... Срещу нея сме безсилни...
И ще поискам още...
до края ще отида, дето е начало...
за нас, за бурните ни нощи...
и за дъгата в моето огледало...
Във огледалото миражи се оглеждат,
неистинско е всичко (на обратно),
единствено остава ни надеждата,
че някога ще дойде нашето лято...
А може ли неистинска да бъде...
една сълза, оплетена с усмивка....
сърцето може ли да лъже...
боли... но любовта ми те поиска...
Ако готов си да ме чакаш вечност
и твоята любов все още да ме иска,
тогава може би това вълшебство
за теб ще ме направи истинска...
Нима фалшива е била...
дъгата , римите изписала...
заменям... вечност в самота,
за нощ , от теб орисана...
Аз тази нощ на теб ще подаря,
ала страхувам се, че щом нощта си тръгне
ще ми остане само твоята самота,
а ти ще търсиш друга да прегърнеш...
На теб- единствена... ще дам...
душата си... пази я... цяла...
а с другата... безумно сам...
ще си остана... само тяло...