Автор Тема: Мария Илиева  (Прочетена 3391 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен {dulgokoska}

  • Гений
  • ****
  • Публикации: 8771
  • Пол: Жена
  • Няма нищо по-голямо от малките неща.
    • `Квiти в волоссi`
Мария Илиева
« -: Март 14, 2008, 19:19:50 pm »


Мария Илиева

"Родена в г.Пловдив - 1978г. Майка на едно дете.
Неподражаема, самобитна, млада, само своя…
Няма, и не може да има дефиниция за Поезия.
Поезията живее в изгрева. В птицата. В камъка. В болката на скитника.
А всичко това съществува в творчеството на Мария.

И всеки анализ ще бъде излишен...

Всеки от нас, подобно Тезей, убили в себе си Минотавъра, намираме изход от безизходицата на мислите си. Кълбото на стиховете и ни отвеждат отвън… далеч… към топлото и голямо слънце. Пронизана с една водеща нишка - нишката на Ариадна в лабиринта - а именно: ОБИЧ!
Обичта лъха от всеки ред. Парещият дъх на задъхания, горещата длан на обичащия, въглените в очите на влюбения, обичта лъха от всеки стих. Светът се пречупва през погледа й, става някак по-поносим и по-добър. Топло е в нейната книга... онази топлина, която липсва в делника ни....Красиво е!

„Ето, това е моя свят!

А той не е само мой, той не е измислен - това е света около нас, стига да отворим сетивата си за него...”

Това е посланието на Мария Илиева."

Светослав Иванов
http://mecho.name/







"- Как ты с ним справляешься?
- Я его люблю."


Неактивен {dulgokoska}

  • Гений
  • ****
  • Публикации: 8771
  • Пол: Жена
  • Няма нищо по-голямо от малките неща.
    • `Квiти в волоссi`
Re: Мария Илиева
« Отговор #1 -: Март 14, 2008, 19:20:55 pm »
                              из "Сънуват ли птиците?"





Дими забързано часовника


  Навън вали…
Градът обвит е във асфалт
и аз съм сгушена пашкулено
сред сиво-черен булевард.
             От сиво-черна пелена.
Дими забързано часовника,
като сутрешно кафе на крак.
Студено е… до костите.
                         Духат ветрове.
В душата ми изгряват слънчогледи,
щом мисля си за теб…





Пропуснати стъпки


   Не се ли превърнах във навик
сред делник със заучени фрази?
Ветровете – посоки поели
ме разделят далече от тебе.
Със вихрите скитам
сред бури, метежи.
Очите ми спомени дирят…
Целунати устните пазят ли мене
или други очакващо вече копнеят?

Красиво бе…
И нека така да остане.

Пропуснати стъпки
          след мене кънтят
                 под червения залез.





Кондукторът на чувствата


   Като капки от дъжд
                            мъгливи,
                                   горчиви
сълзите ромолят във нощта.
Спомен, като бяла фея
босонога,
с рокля
със цвят на цъфнало кокиче
сипе сребърни коси.
Тялото ми помни,
как ръцете,
         вятър сякаш,
                             полъх тих
носеха ме във прегръдка.
Бебе бях.
               А татко – ти.
Топлата завивка на очите,
                    беше
                                меко
                                          кадифе…
утрото почука глухо.
Вмъкна се като крадец.
Посивя прозорецът от болка.
Нож…
В лявото ми на гърдите.
Рана.
        Пепелник…
                           С кафе,
черно и горчиво, като мисъл.
Истина ли бе?...
Безпощадно прозаичен е перонът.
Полицай разхожда пистолет.
Чантите са пълни с усмивки,
смачкани, като билет
от непотребното завръщане.
Във очите на поет,
има болка…
Много болка.
Делникът е строг
кондуктор с черна чанта.
Перфораторът е сив.
Прави дупки всеки миг
в белотата на гърдите ми.
Сякаш си икона,
светиш цял
от прозореца на влака.
Гледам те с молитва.





Бавно ме разлистваш…


   Безмълвно събличаш ме с поглед.
Стоя пред теб пречистена… Гола.
Под дъха ти – пламнала във огън.
очакващо тръпна… И стон!
Докосваш ме със своите мигли.
Пред тебе съм лист трепетлика.
Със устните си бавно,
като пролетен дъжд
ме разлистваш.





Повикай ме тихо…


   Как да те погаля
със морския залез,
да прошепна името,
с летния бриз?
Да те намеря
сред пъстрия пясък
и залюлям
сред кротки вълни?
С тих плясък нашепва прибоя
как да премина хоризонта до теб?
В пясъчни стъпки
след тебе да бродя…
Днес си далеч…!
                     В хоризонтът-
бялата чайка,
   малката лодка
с червени платна.
Като русалка,
на топлия пясък
разцъфнало-женствена,
                                  нежна и гола,
               с длан
те зова…
Повикай ме тихо…
там сред вълните.
Тази нощ пожелай ме,
                               и аз ще съм твоя!





Умират цветя


   Прелитат крайбрежните птици
край залеза тъжен, на юг.
Замлъкват шумящи вълните,
луната се скри в своя кът.
Тревожен е мракът бездомен,
в душата ми броди мъгла…
Захвърля ме вятър сред пясък,
откъснати щом са,
                             умират цветя.
"- Как ты с ним справляешься?
- Я его люблю."


Неактивен {dulgokoska}

  • Гений
  • ****
  • Публикации: 8771
  • Пол: Жена
  • Няма нищо по-голямо от малките неща.
    • `Квiти в волоссi`
Re: Мария Илиева
« Отговор #2 -: Юни 27, 2008, 16:01:43 pm »
                              из "Сънуват ли птиците?"





Като стара вълшебница


  Като стара вълшебница
есента посипа косите ми
охра,
с цвят от любов…
Въздишка в тихата нощ
на птици,
                сънуващи бъдеще…
Спомени
кръжат като лебеди
и търсят гнездата си,
за да се влюбят отново…
А те се влюбват – единствено.
В крилете си времето
носи
разлистена есен
душата ми,
                  тебе изрича…
Докосни,
докосни ме с плах трепет
приюти ме в постеля от мисли.
Ще се срещнат ли устните,
пълни с нежност?
(Препълнени чаши
с медовина, горчаща
от обречена сладост…)
Когато единият лебед умре
умира и другия.
Тиха есен е.
От прозорците пак заваля.
По стъклата се стичат
вадички, сякаш сълзи
от очите на много скърбящи.
( Погледни!
Сребърни стъпки извървени със
тебе).
С порив
на пожълтели цветя,
(мечтаещи лято…),
сърцата ни стават
на ваза, чуплива
от вятъра.
Затова прошепни,
че ти ме обичаш…
Дори ме лъжи!
Нямам нужда от истини.
По алеите, явно
сме изгубили всичко.
Нека падат листа!
Чуват барабанът на листи.
Кънтящ по алеите тихи.
И кълвачът усърдно в дървото,
как календарът чука по дати.
И човката, всъщност отваря
в битието ми кървава рана.
Дупка.
В която няма и червей.
Докосни с топли устни
в тихата есен
нещо свято от мен…
И пак след това
замълчи…
Небето плете, от бръчките плетка
Очите ми са мокри от дъжд.
По тихите алеи на парка
пред есенно искам да бъда.
И нека падат узрелите кестени
и нека мирише на свраки и дъжд.
Нека прегракнали враните
ме кълнат…
дрезгави.
И нека алеите хлъзгави,
да вещаят за влага и студ
ще бъда с роклята шарена.
И няма да нося чадър.


Когато единият лебед умира
другият се самоубива от скръб.






Празник


   Тази вечер трапезата пълна е,
масата посипах със бяла покривка.
Свети кристалът във злато облечен.
Лудо е виното, пенливо, червено.
Свещи разпалено сенките гонят…
Очаквам… тихия звън на вратата,
намерил посока
                         сред празните улици.
Не звъни… Просто влез във душата,
за тебе открехнала
порти на съмване.
Плахо пристъпваш,
ела във сърцето,
посегни
            и вземи си искрица от огъня
запален за тебе със болка от обич.
Нека в самотните нощи
в тебе да лумне.
И нека те топли,
         и нека с милувка
горещите устни
               от плам да потръпнат…
Поседни тук до мен…
И тънките чаши
във песен любовна,
                   трептящо да звъннат.
Усмихни се отново, кажи ми:
“Наздраве!”
Превърни ме цяла
във топла прегръдка.
Не прошепвай дали ще останеш…
Не разказвай за други огнища.
Много си минал,
пътят оставил е пепел,
със поглед изръсвам
среброто в косите.
Горещо целувай,
дланите с шепот ме милват,
думи не казвай,
                   навярно усещаш…
Очите говорят,
прегръщай ме нежно!
Нека бъде нашата празнична вечер!






Не искам цветя…


   Не искам цветя от пазара.
Реклами,
обвити в целофанени устни.
Аз знам, че за мен ще изпишеш
в небето, за тебе колко съм нужна.
И знам, че за мен ще заплачеш,
душата въздъхне ли тихо
от болка,
в небето заплаква и ангел.
Че чуеш ли вик,
ще тръгнеш в мъглата,
разстелена в бели талази
на съмване,
ръката ми с обич да търсиш…
И знам,
че ще тичаш със вятъра,
ще литнеш с крилете на птица,
за да потънеш в очите
-   зелена морава.
Върху мен ще рисуваш с дъха си
дъги пъстроцветни и облаци бели,
сред които със длани горещи
ще ме любиш,
изпълнен със нежност…
Свенливо се усмихват
хризантемите бели
Поникнали в очите ми,
само за тебе.






Искам


   Искам…
С ръцете си вятъра
да те залюлее като мъничко цвете.
Птица да бях…
Да те взема с крилата си
и отнеса надалеч,
където се раждат мечти
и желания…
Ела!
Наметни ме със звездно сияние.
Нека е тъмна нощта…
Съблечи ме!
Нека бъда на изгрева лъч…
Искам спокойно да спиш
на ръката ми…
Сънна мъгла
по тебе да сипя.
Над нас ще е бяла луната.
Край която ще бляскат звезди.
Преведи ме боса в росата
през високия брод към душата ти,
за да бъда във теб…
И остана.






Душата ми е музика


   Нощта.
В лилаво сенките рисуват
и цвят на еделвайс
се сипе в теб.
С копнеж, подобно вятър
в косата ти заравям пръсти.
И стон изтръгват устните,
отпиващи от мен,
горещи като извор.
Прегръща те със поглед
тишината,
до болка споделена вечерта
рисува залез
тиха нежност…
Със бял воал намята се луната-
а аз докосвам те с коси.
Със трепет на девойка,
                          донесла стомните до
           кладенец,
до теб,
задъхвам се, подобно нива
копнееща за своя дъжд
И вплитам пръсти с твоите,
изгубвам се в очите ти – небе…
Засвирва тънко повея с цигулка,
душата ми е музика,
щом нотите са писани от теб.






Гнездо на нежност е нощта


   Във тази нощ – изплетена дантела
от пръсти,
                сребърни пера
дланта, като в гнездо събрала
излюпена от свещи светлина.
Ефирен допир…
Отпих от тебе със наслада.
Дъхът си спрях
от страх, че може би ще литнеш.
Във тази нощ красива
очите ти горяха като свещ
и пламнаха по мене всички клони.
                              Тревата запращя…
Сред свитите ми длани
усетих устните ти как кръжат…
Не чакам слънчевото утро.
Гнездо на нежност е нощта.
"- Как ты с ним справляешься?
- Я его люблю."