из "Сънуват ли птиците?"
Като стара вълшебница
Като стара вълшебница
есента посипа косите ми
охра,
с цвят от любов…
Въздишка в тихата нощ
на птици,
сънуващи бъдеще…
Спомени
кръжат като лебеди
и търсят гнездата си,
за да се влюбят отново…
А те се влюбват – единствено.
В крилете си времето
носи
разлистена есен
душата ми,
тебе изрича…
Докосни,
докосни ме с плах трепет
приюти ме в постеля от мисли.
Ще се срещнат ли устните,
пълни с нежност?
(Препълнени чаши
с медовина, горчаща
от обречена сладост…)
Когато единият лебед умре
умира и другия.
Тиха есен е.
От прозорците пак заваля.
По стъклата се стичат
вадички, сякаш сълзи
от очите на много скърбящи.
( Погледни!
Сребърни стъпки извървени със
тебе).
С порив
на пожълтели цветя,
(мечтаещи лято…),
сърцата ни стават
на ваза, чуплива
от вятъра.
Затова прошепни,
че ти ме обичаш…
Дори ме лъжи!
Нямам нужда от истини.
По алеите, явно
сме изгубили всичко.
Нека падат листа!
Чуват барабанът на листи.
Кънтящ по алеите тихи.
И кълвачът усърдно в дървото,
как календарът чука по дати.
И човката, всъщност отваря
в битието ми кървава рана.
Дупка.
В която няма и червей.
Докосни с топли устни
в тихата есен
нещо свято от мен…
И пак след това
замълчи…
Небето плете, от бръчките плетка
Очите ми са мокри от дъжд.
По тихите алеи на парка
пред есенно искам да бъда.
И нека падат узрелите кестени
и нека мирише на свраки и дъжд.
Нека прегракнали враните
ме кълнат…
дрезгави.
И нека алеите хлъзгави,
да вещаят за влага и студ
ще бъда с роклята шарена.
И няма да нося чадър.
…
Когато единият лебед умира
другият се самоубива от скръб.
Празник
Тази вечер трапезата пълна е,
масата посипах със бяла покривка.
Свети кристалът във злато облечен.
Лудо е виното, пенливо, червено.
Свещи разпалено сенките гонят…
Очаквам… тихия звън на вратата,
намерил посока
сред празните улици.
Не звъни… Просто влез във душата,
за тебе открехнала
порти на съмване.
Плахо пристъпваш,
ела във сърцето,
посегни
и вземи си искрица от огъня
запален за тебе със болка от обич.
Нека в самотните нощи
в тебе да лумне.
И нека те топли,
и нека с милувка
горещите устни
от плам да потръпнат…
Поседни тук до мен…
И тънките чаши
във песен любовна,
трептящо да звъннат.
Усмихни се отново, кажи ми:
“Наздраве!”
Превърни ме цяла
във топла прегръдка.
Не прошепвай дали ще останеш…
Не разказвай за други огнища.
Много си минал,
пътят оставил е пепел,
със поглед изръсвам
среброто в косите.
Горещо целувай,
дланите с шепот ме милват,
думи не казвай,
навярно усещаш…
Очите говорят,
прегръщай ме нежно!
Нека бъде нашата празнична вечер!
Не искам цветя…
Не искам цветя от пазара.
Реклами,
обвити в целофанени устни.
Аз знам, че за мен ще изпишеш
в небето, за тебе колко съм нужна.
И знам, че за мен ще заплачеш,
душата въздъхне ли тихо
от болка,
в небето заплаква и ангел.
Че чуеш ли вик,
ще тръгнеш в мъглата,
разстелена в бели талази
на съмване,
ръката ми с обич да търсиш…
И знам,
че ще тичаш със вятъра,
ще литнеш с крилете на птица,
за да потънеш в очите
- зелена морава.
Върху мен ще рисуваш с дъха си
дъги пъстроцветни и облаци бели,
сред които със длани горещи
ще ме любиш,
изпълнен със нежност…
Свенливо се усмихват
хризантемите бели
Поникнали в очите ми,
само за тебе.
Искам
Искам…
С ръцете си вятъра
да те залюлее като мъничко цвете.
Птица да бях…
Да те взема с крилата си
и отнеса надалеч,
където се раждат мечти
и желания…
Ела!
Наметни ме със звездно сияние.
Нека е тъмна нощта…
Съблечи ме!
Нека бъда на изгрева лъч…
Искам спокойно да спиш
на ръката ми…
Сънна мъгла
по тебе да сипя.
Над нас ще е бяла луната.
Край която ще бляскат звезди.
Преведи ме боса в росата
през високия брод към душата ти,
за да бъда във теб…
И остана.
Душата ми е музика
Нощта.
В лилаво сенките рисуват
и цвят на еделвайс
се сипе в теб.
С копнеж, подобно вятър
в косата ти заравям пръсти.
И стон изтръгват устните,
отпиващи от мен,
горещи като извор.
Прегръща те със поглед
тишината,
до болка споделена вечерта
рисува залез
тиха нежност…
Със бял воал намята се луната-
а аз докосвам те с коси.
Със трепет на девойка,
донесла стомните до
кладенец,
до теб,
задъхвам се, подобно нива
копнееща за своя дъжд
И вплитам пръсти с твоите,
изгубвам се в очите ти – небе…
Засвирва тънко повея с цигулка,
душата ми е музика,
щом нотите са писани от теб.
Гнездо на нежност е нощта
Във тази нощ – изплетена дантела
от пръсти,
сребърни пера
дланта, като в гнездо събрала
излюпена от свещи светлина.
Ефирен допир…
Отпих от тебе със наслада.
Дъхът си спрях
от страх, че може би ще литнеш.
Във тази нощ красива
очите ти горяха като свещ
и пламнаха по мене всички клони.
Тревата запращя…
Сред свитите ми длани
усетих устните ти как кръжат…
Не чакам слънчевото утро.
Гнездо на нежност е нощта.