Те чакат… свойта тичаща земя…
Коя целува винаги крилете…
С ведър дъх, а всички стъпала…
Повдига да усмихнат и небето…
И звездите. Толкова мечти…
По-свенливо греят със лъчите им…
Ние с теб Сме Неделими…
И мълчим. И “обич!” викаме…
Като минзухари. С лекота…
На цъфващи дръвчета най-присъща…
Колко има в поглед на деца…
Които чакат… да пораснат /ужким/
29.03.2008г.