Питаш ме защо сега мълча
и чашата със вино е в ръката ми...
И две сълзи.
За нищо.
Загорча...
Не ме попита още ли обичам.
А щях да ти го кажа, но сега...
Сега да те обичам е безлично.
Не би се трогнал нито от една сълза,
от мен, от виното... от нищото.
И аз не бих ти заговорила,
защото много заболя,
защото много ми заседнаха словата.
Но бих мълчала с чаша вино във ръка
и бих говорила надълго със стените
и сенките,
и масата,
и двете ни легла...
Ако ме питаше,
ако ме питаха дали,
дали обичам...
А вън е нещо като пълнолуние. Блести
Луната във прозрачната си риза.
Бере разцъфващи във тъмното звезди.
Наднича през прозорците.Излизам.
Дотегна ми от липси и вина,
в които сълзи вместо лед разтварях.
Дотегна ми дори от любовта,
онази същата, в която те затварях,
като във древен, много ценен амулет,
дъха на морната ми гръд поглъщащ денем,
а нощем шепнещ с твоя глас любим,проклет,
тъй нежни думи, дявол да те вземе!
Лъжи и истини преплетени в едно.
Мишената е, ясно е , сърцето.
Прости ми, уморих се. Без "защо"
пусни ме да си ида. Гръм в небето.
