Не ми звъниш.
Не пишеш.
И не викаш.
А с твоя глас нощта ми ми крещи
и прилепите, като ноти бликат
в мелодия, която помниш ти.
Не знача повече от мокро коте
на прага ти се свило призори.
Дали ще ме подминеш, Дон Кихоте,
към мелници забързан?Чуй ме, спри!
Че толкова е кратко битието,
наречено - човешки, тъп живот.
Сложи ръка отляво, над сърцето.
И дами канят... Тежък танц - гавот.
пак си ми на сърцето, Фибс
прелестна, както винаги