Очите ти разтапят моя свят
и нещо в тебе ме превръща пак в безсилна.
Ръцете ти опитват да ме спрат
макар и двамата да знаем – непосилно
ще бъде после да се разделим…
А вече в твойте пръсти се попивам…
И не ми се ще… за нито миг…
Да капна другаде, да ме отмие…
Малката ми гордост на жена…
С твоята – сапунено мехурче…
Невероятно е как слабостта
накара, невъзможни, да се случим…
С измислените птичи гласове…
А птиците, макар и полетели две,
умират, казват, поединно.
А аз не искам ти да си отидеш!
И аз не искам твоят глас да спре!
Нима светът би бил единен
и може някой някъде (къде?!)
да бъде пак щастлив
/всесилен/,
щом теб те няма?!
…няма…
Щом няма кой да му протяга две ръце...
Сега в очите ти съм двама -
полу жена, полу дете,
което се страхува да те следва
и да се нарани в вихрушката живот.
Очите ти са някак най-последни…
Капка… капка…
Ще /се/ спре/м/ ли?!
Или ще се (пре)даде(м)?
