Стена от мълчание
Откакто престанах да скитам
не ми се доскита отново.
За времето сякаш утихнах...
и само си тлея от недоогън.
Не слагам червило
по устни немилвани вече...
от устните падат обиди
и всеки накъсват далечен....
А близките бяха на пръсти
един по един преброени....
Отчаяно можеш да кръстиш
на мене и Господ и времето.
Но все ми е тая, човече.
Откакто не скитам не ми се доскита.
Сърцето ми капе от вечност.
От вечност коя съм се питам.
Обувам на босо сандалите тихи
да не познаят по моите стъпки
нито небето, нито звездите,
че нито излизам, нито се връщам.
Погребах се рано. Сама от пасажи.
Написах си мъдричко завещание.
От скитник на скитник душата не става.
А моята стана... стена от мълчание.
