Аз съм стояла в ръцете ти,
без да знам, че от тях се изпада.
И когато целувах небето ти,
и когато броях звездопада,
кой да каже, че стават на минало,
кой да каже, че всичко изчезва?
И когато ми шепна пресипнало,
ако знаех, че има надежда,
щях да правя от думи-рапани
триста кули, та в тях да го скрия –
блещукащо късче от рани,
много обич и малко магия.
И щях да отворя очите си –
да прогледна света ти отгоре.
Без да мисля наивно, че ти си
много нещо на мене подобен,
щях да търся следите обичане
и да ровя след дюните мисли...
Но обичта ми е сляпо момиче.
И да прогледне май всъщност не иска.