Спомени от натрошено стъкло.
Мазохистичните ни мисли.
Кръвта е жертвоприношение...
или какво ?!
Болката....
Тя ни пречиства.
Отражение
в нечий огледален свят-
протяжен трепет,
като лъч по стените,
драснал чертата.
Внезапен, неистов глад.
От преглътнат плач,
се ражда соната.
Лицето ми е нота,
високооктавен звук,
развял петолинието,
като знаме на протеста.
Да свириш соло,
на всичко напук,
е чиста ерес...
и ... не е лесно.
Гледам теб ...
а виждам себе си.
Когато протегна ръка,
за да те докосна,
излитат улулици
и писъкът им е стъкло.
Кога ли за последно
сънувах, че съм птица?!
