/…поисках да погледна над небето/
Колко глупост има у човека…
Все се цели, дето е далечно…
Все се хвърля сляпо към комети...
И като звезда на шепа пада
/пръстите броя - на две по пет са -
точно колкото ми трябват,
сам-самичка за да се обеся/
В лични драми. Винаги ги има…
Като котки галят се в краката…
Ако не успееш да ги ритнеш…
Те те ритат
/само да проплачеш
чакат и усмихнати до слънце
тръгват в друг да се отъркат/
Може би ръцете стискаш?!
Скръндза!
Давай от разсвет, та чак до мръкване
/и (може би!) ръцете ще укрепнат/
За втори шанс. Вдигни ги към небето…
8 Август ‘08
