Нека се стича...
по стъклата
в ручеи да тече,
да крещи от гняв
и листата да разкъсва.
Хрипове на болно,
неразумно сърце,
да бъда истинска
дали ми е късно?
Студеното стига
до мозъка на
костите ми тънки
и дълбае тунели
упорито, без глас.
Не са пролетни
тези капчуци звънки,
които разкалват
пътеките между нас.
И няма сняг,
а дъждът продължава.
Събирам го в шепи
и лицето ми пада в тях,
откраднато минало
кървава следа оставя
от своята болка
в превърналия се в киша прах.
Дали е бяло, когато ми е черно
онова сияние
зад затворени очи?
Пропасти и върхове,
в мигове неверни
сливат се в едно,
а дъждът все така си вали.
