Подарил си ми облак. С опашка
За нея надежди завръзвам
А с тях по усмивки ти пращам
Тъгата си, малко прибързано
Но в твоя часовник е Времето
Което за мен не достига:
Бера ли цветя – ще увехнат
Затичам сърцето – и спира
...когато ми трябва да дойде/ш/
защото нуждая се – няма/ш/
когато потърся – закон е –
все да /по/падам на камък...
И удрям, и дращя, и тихо
Във себе си моля – да вляза
Но в твоя часовник е Силата
Което със липса белязва...
Подарил си ми облак. Да зная
Че може добро да е Времето
Но в белия цвят разпознавам
Празното щастие; мерим го
твоят часовник и аз /сме/
18.12.'08.
