Времето, когато и да го спрем,
би ни оставило всичко да си кажем.
Ние все пак някога ще съзрем,
всичките си детайли и ще се покажем.
Аз знам, не за първи път,
че от себе си дори не притежавам страх.
Щом съм буден, докато спят
страховете, дали да стана един от тях.
Песента, която само ние знаем.
Филмът, неизгледан никога до края.
Нашите места, дори и морето наше
- всичко, което сами ние притежаваме,
е сега тук и на него се топля...
Истории, отдалечени с време,
делят ни и ни събират за малко мигове.
И когато образът ти е в мене,
не правя друго, освен да пиша стихове.
Не знам, как това да прекратя
след погледът ти, аз трудно се разбирам.
Защото ме е страх да се променя,
и това пази чувствата, да не умират.
Песента, която само ние знаем.
Филмът, неизгледан никога до края.
Нашите места, дори и морето наше
- всичко, което сами ние притежаваме,
е сега тук и на него се топля...
Колко много слънце има
във всичко около теб.
На брега си любима
и той те дърпа напред.
Аз от далече те гледам
и отново те губя едва.
Срещу нас пак постига победа,
залезът помежду ни сега.
Лъчите, да - лъчите...
Леките докосвания по морето.
Само едно малко разстояние
и една болка в сърцето.
Особено силно е когато
измериш със сълзите си далечината.
Няма да е по-страшно
от това да наблюдаваш тъмнината.
Песента, която само ние знаем.
Филмът, неизгледан никога до края.
Нашите места, дори и морето наше
- всичко, което сами ние притежаваме,
е сега тук и на него се топля...
