Там, където се показваше зората,
чак през девет планини в десета,
бе скрита от човешки взор гората,
домът на страховитите дървета.
Които се издигаха с неземна мощ,
стигайки едва ли не до небесата -
непоклатими си стояха ден и нощ,
видели бяха всичките от чудесата.
Или поне така си мислеха додето,
поникна изведнъж в земята семе -
да, мъничко и страхливо, но което
се опитваше от почвата да вземе.
В началото го гледаха с насмешка -
жалка клонка в царството от клони,
нищожна, смехотворна като пешка,
която царя тръгнала сама да гони.
Но слабата фиданка беше упорита,
растеше непрестанно - зиме, лете -
и под гъстата и вечна сянка скрита
се превърна някак в красиво цвете.
И завидяха му дърветата злокобни-
нямаше сред тях отдавна топлина,
закриха слънцето с листа огромни,
изчезна под които всяка светлина...
Цветето се сви във себе си, повяхна -
чудещо се със какво то бе сгрешило.
С какво ли? - Че гората беше тяхна,
а то в нея да поникне се е осмелило.
Така и си отиде, сред дървета скрито,
те гледаха останките му безразлично -
горкото! - Крехко и невинно бе убито,
единствено защото е било различно...
