„Кажи защо от теб да ме е страх?
Ти нищо плашещо не притежаваш...
Освен това, че себе си видях
в очите ти, които все прощават.“
Елена Денева
Под стъпките ми слагаш длани меки
да запазиш босите крака,
а аз вървя по каменна пътека
към някоя голгота /и вървя/,
а ти със мен ще стигнеш, даже първи,
разбирам го със пълните очи
и падат водни камъни щом стъпвам,
и дланите ти са в капан, нали?
Защо да ме е страх?, когато болки
срещат всеки, всеки среща тях,
когато зная, че си с-връх-човечен.
Кажи защо от теб да ме е страх?
/но в себе си въпросът съм задала
не веднъж, не дважди, а стотици
пъти и едно си отговарям -
страшен си/ защото ме обичаш...
а тази болка няма да зарасне.
10.03.'09.
