Налей ми чаша коняк,
нощта тъкмо дойде на вечеря,
не ме вини, не ме целувай пак,
няма те вече, тъжна е всяка неделя.
И всички дни са еднакви,
пълни с прозаични усмивки и думи,
цял живот сякаш чакам,
отново лудо да се любим...
На пътя ми има стена,
ти някога мина през нея,
сред тухлите често седя,
може би ще остарея,
чакайки усмихнат да те видя,
на прага на душата ми плаха,
за мене винаги ще бъдеш свиден,
хиляда гълъба от мене отлетяха...
Налей ми чаша коняк,
остави ме сама, недолюбена...
Ще прегръщам топлия мрак,
всичко след теб е изгубено...
