Понякога ми идва да си взема
чантата и шапката и да се махна.
Не мога дъх от глупости да си поема...
От неразбиране очите си изплаках.
Да сложа тъмни очила и черен грим,
да няма хора, нищичко да нямам.
И даже собствените си сълзи
на склад при времето за малко да оставя.
Ще чувствам в себе си дълбока празнина,
в която ще заровя пръсти със страх.
Ще пея, ще танцувам, ще крещя.
Ще върша добрини, ще сторя грях.
Така ми се живее за малко поне.
Не искам да чувам думата „трябва”.
Кой колкото можа от мене взе.
Сега е време сама да решавам.
